Примерът на ефендетата, които са като мерило на всяко обществено добро и зло, не закъсня да се отрази и в средата на татарпазарджишките правоверни османлии. Налягали из чаршията, по кавенетата, под сенките и стрехите, с дълги чибуци и дебели цигарета в по едната си ръка, а в другата с чаша каве, което сърбаха с азиатска монотонност и по византийски разкош — отведнъж захвърлиха настрана и едното, и другото удоволствие и с неизказана бързина докопаха се до кепенците на своите дюкени, които захванаха да затварят по необикновено, щом се подаде на улицата подплашената чиновническа глутница. Грозен бе трясъкът, произведен от бързото затваряние на дюгените, чудно се виждаше на човека да гледа как бързо знаят да пипат и заспалите бели гъжви, което е рядкост у тях. Тия бягаха един през други по своите домове и шепнеха си нещо помежду твърде скрито и много важно, доколкото можахме да забележим.
Естествено бе, че после агите ред идеше и на нашите българи да покажат своето участие в общата тревога. По кой начин стана тяхното прибирание от улиците по къщята, можете да си въобразите, като вземете пред вид, че обезпокоителните слухове, които ходят и по нашите села, че турците ще да колят тая пролет, не са чужди и на касабалийските хора, ако не и в по-голям размер. Това прибирание на българите, при всичко че ставаше с по-юнашки крачки, виждаше се обаче, че за тия последните не беше дълбока тайна причината на това всеобщо движение. Ние, пазаргатите, като всеки странни хора, останахме посред сокаците, по които бяхме за няколко минути господари.
И конашките ефендета, и турците, па и нашите българи при всичката им бързина не забравиха да си изкривят вратовете в своето бягание, за да погледнат към Панагюрище. От всичко това се виждаше, че от последния тоя градец идеше някоя миризма.138
А каква беше тая миризма, ние не закъсняхме да отгадаем, спогледахме се един други и си смигнахме да ни изстине мястото, да се възползуваме от смущението, докато ни са здрави кожусите.
— Пушки да се гърмят или камбани да се звънят не чухте ли? — попитали няколко души от средня ръка хора.
— Нищо такова. Докато се виждаше градът, обръщахме се няколко пъти да гледаме за огън, но така също нищо се не виждаше.
Това разказали горе-долу новопристигналите гости от Т. Пазарджик на своите любопитни съселяни, които ги били наградили в голямо число, и се оттеглили всеки на къщата си, за да си починат от бързото ходение.
— Работата е вече свършена; панагюрци може да са въстанали — забележил Петър Горанов и по предложението на тоя последния същия още вечер станало извънредно събрание в селското училище от по-първите и събудени селяни, т.е. съучастниците в съзаклятието, за да размислят що трябва да се прави.
Дебатите, словопренията и разискванията не са били твърде на почит в това първо събрание на баташката трагедия, по всяка вероятност затова, защото там не е присъствувала някоя учена глава да разисква въпроса всестранно.
После няколко минути събравшите се в училището изскочили навън бърже-бърже и се разпръснали из селото. В същото това време клепалата се обадили от върха на черковите, които клепали необикновено и които подигнали цялото село, понеже всеки разбирал, че без време се клепе. Въоръжени юнаци, накичени с китки, пречели вече из селото и се прегръщали един други. Тия излезли отвън селото на половин час разстояние гдето заловили позиции.
Това се случило на 22 априлий вечерта срещу свят ден — Георгьовден.
На другия ден, 23 априлий, в селото се отслужило твърде тържествено молебствие от селските свещеници Петър П. Илиев и Нейчо Паунов за благополучния успех на християнското оръжие. Юнаците от околните позиции присъствували на тоя молебен с оръжието си; на връщане тия излезли със запалени свещи в ръцете и с песни върнали се пак на позициите си, а черковните клепала ехтели с нечута до него ден тържественост. Освен юнаците в черковата присъствували още жени и деца, мало и голямо; радостта била всеобща.
Според решенията на комисията, при всичко че Батак трябваше да служи за център на няколко села, но по причина на преждевременното дигание на въстанието никое село не може да отиде там. Батачени си бяха сами с изключение на трима-четирима души от с. Ракитово, толкова от Каменица и от Пещера.
138
Тоя ден Ахмед аа е пристигнал от Панагюрище, гдето беше дошел да хваща комити, както Неджиб аа в Коприщица; но бе принуден да избяга от края на Панагюрище, като чул изгърмяванието на нашите пушки на 20 априлий, както е казано по-горе. Известието за това, което той първи донесъл в Пазарджик, развълнувало града.