След шест месеца тя се известила, че двамата братя — Ангел и Никола — се намерили в Акърската крепост. Това било за нея нечакана радост. Сега тя останала окончателно сама в къщата си, като кукувица, без никакви средства за съществувание.
Подир Св. Стефанския договор между Русия и Турция, в 1878 год., двамата синове на баба Танка се освободиха от вечното заточение. Никола по-напред, а Ангел по-после, когото турското правителство отказвало да освободи заедно с другите му другари от Хаджи Димитровата чета, на брой седем души, на това основание, че тая чета нямала политически характер, а била разбойническа.
Когато баба Тонка се извести, че и големият син е пристигнал вече на Варна, то цяла нощ тя не можа да затвори очи, кажи го, от радост, кажи го, от скръб. Никога не бях я виждал аз в подобно положение. След като дойде да ни извести в стаята за приетата новина, понеже беше нощно време и ние спяхме, тя си скръсти ръцете отзад и тръгна из широкия си двор покрай Дунава. На минути тя въздишаше от сърце и душа и говореше на себе си, влязваше в къщи и захващаше да приготовлява едно друго за посрещание, а после захващаше да плаче и да пъшка.
На другия ден тя тръгна да отиде да посреща, придружена от голямо множество, с голям букет цвете в ръка; при всичкото одумвание от страна на това множество да си хвърли черните дрехи, които беше облякла преди десят години, тя не се съгласи. На русчукската станция, гдето трябваше да излязат седемте герои от Хаджи Димитровата чета, беше се събрал много народ от разни нации, най-много да види как една майка ще посрещне своя син след десят години, който като да се връщаше от оня свят. Всичките там присъствующи бяха поразени от хладнокръвието на доблестната жена. Наместо изобилни сълзи, различни преструвки и припадание, свойствени на всяка жена, а особено жалкото положение на сина й, облечен в арабски дрехи, с фес на главата и побелял съвършено от мъки и неволи, баба Тонка засмяно и весело го посрещна, като му говореше отдалеч: „Познах го, магарето; той от мене повече е остарял!“…
Всичките другари на бабина Тонкин син влязоха в нейната къща. Цели три дена стояха тия, без да се подадат навън из града, защото арабските им шалове трябваше да възбудят смях и в душата на най-последния просяк. На четвъртия ден обаче, рано сутринта, влашкото параходче Durabansului зацапа по Дунава откъм Гюргево. Когато то наближи до къщата на баба Танка, румънската музикална банда, която се намираше вътре, засвири марша на Хаджи Димитра. Какво беше удивлението на всички, когато тая банда бутна портата на бабината Тонкина къща и влезе вътре, като следваше да свири още същия марш. Пред музиката вървяха много души с черни шапки. Тия бяха познайници на Хаджията и на Караджата и другари на седемте страдалци, начело с Иван Стоянова, отличен наш патриот. Баба Тонка, която ие можеше да си обясни още що значи това — да влезе музика под нейната стряха, — отведнъж се усети, щом видя Ив. Стоянов, или Ванката, както го тя нарича. Скоро тя се затече и отвори своята ракла, от която извади главата на Караджата, и поведе седемте души страдалци, с които посрещна гостите. Картината бе ако не трогателна, то поне жална. Музиката без особена заповед засвири траурен марш и другарите с черните шапки и с арабските шалове се прегърнаха като братя. Освен това Ив. Стоянов спусна още в ръката на всеки едного от тях по пет златни наполеона, с които пари страдалците можаха да си покрият голите плещи и да си отидат по местата. После половин час баба Тонка водеше хорото из двора си като млада булка.
Баба Тонка живее и до днешен ден, забравена я оставена от всичките, заедно с двамата си синове, дошли от заточение, които всеки ден карат на полицията, следят ги шпионите, както и в турското време, не им се позволява от страна на правителството никаква работа и пр., че не били благонадеждни11! Нейното богатство е само миналото и възпоминанието, което тя разказва на всеки любопитен, който би й направил чест да я посети. Особено тя се гордее с главата на Ст. Караджата, която държи заключена в сандъка си!…