Часът удари два — уреченото време за нашето излязвание, — мелодичните гласове на ходжите екнаха от викалата на градските джамии и ние се простихме за последен път с къщата на братя Жекови в Акарджа… Наредени двама по двама, с пушки на рамо, с отворено знаме, на число около двадесят души всичко, хванахме една от улиците, които водеха към Чадър могила. Портите на къщата се затвориха подире ни, но дълго време се слушаха благославяния, охкания и тънки гласове.
Ние вървехме мълчешката, да не дигаме още врявата, но махленските кучета не се забавиха да ни подушат, които лавнаха гръмогласно из близо съседните дворове, като се изправяха на краката си по стените. По пътя, докато не бяхме излезли още из града, срещнахме мнозина българи и турци, които ни отваряха път мълчешката, но уверен съм, че никой от тях не можа да ни познае. Тия ни поглеждаха само с голямо любопитство.
Когато излязохме на края и прегазихме Бидечка, запяхме бунтовническия марш на Стамболова:
— И пр.
Скоро ние се озовахме на Чадър могила, гдето бързахме да пристигнем с голямо нетърпение, като мислехме, че навярно ще бъдем честити да се прегърнем там с други нови братя както от града, така и от селата. Уви! Напусто подсвирвахме на хайдушки маниер, напусто паролата орел се повтаряше от мнозина, напусто лягахме на земята да гледаме не иде ли някой — жива душа нямаше!
Но надеждата не беше изчезнала от нас съвършено. Побихме байрака навръх на могилата, поставихме стража по всичките пътеки и налягахме из тревата да чакаме вярна дружина. После един час една от стражите захвана да разменява думите „лев“ и „орел“. Убийственото нетърпение и любопитство, от което страдаеше всичката дружина, нещо твърде обяснимо в такива минути, когато всеки иска да се покаже и да срещне своя приятел или познайник с пушката на рамо, събра цялата дружина към онова място, отгдето се чуваха гласовете. Напредя ни стоеше дядо Колю Райнов, заедно с по-малкия си син и други още 2–3 момчета, на които той едвам преди няколко часа бе открил, че в Заара има комитет, който ще дига тая вечер въстание. Тия нови другари, с изключение на дяда Коля, млади момчета, като че отиваха на сватба: бяха обути на прябош, с калеври на краката, по риза и тънко елече отгоре, с габровски нож и малко евзалия пищовче на кръста! При всичко това обаче нашата радост пак нямаше граница, че числото ни се увеличава с няколко души още. Дядо Колю Райнов, стар, 60-годишен старец, ронеше сълзи като малко дете.
Тая наша радост обаче не отиде за дълго време. Неприиждането на нови другари, от една страна, а, от друга — ехтението на тъпаните, зурлите, цигулките и песните в града, с които турците като че напук, нарочно правеха това, за да покажат, че малко ги е грижа от 20–30 души хлапета, не бяха от естество да ни веселят. Тук съм длъжен да ви кажа, че тая вечер турците влязоха в рамазан, та затова именно се веселяха с тъпани и зурли, за което свидетелствуваха и осветлените им джамии. Чакахме час, чакахме два, а числото на „незадоволните“ се колебаеше между 20–25 души. Нямаше ни Петър Иванов, ни Господин Михайловски, които обещаваха да ни намерят на Чадър могила. Оставаше още малко време до определения час, т.е. часа 5, когато трябваше да ударим на града. За да направим това, само с 25 души бе невъзможно. Да се върнем преспокойно назад, така също не беше удобно, именно за нас странните, защото всеки от останалите щеше да си отиде на къщата, а ние оставахме сред пътя. Освен това не беше бунтовническа доблест да сложим дигнатите вече един път пушки и като жени да се върнем на местата си. Това начало се поддържа и от някои местни въстаници: Георги Апостолов, братя Жекови, Стойчо Петков и др. Ние решихме, както казах по-горе, да отидем при дядо Никола на Хаинето. Но за да не остане някое средство неизпитано, докато удари часът 5, изпратиха се двама души — Георги Жеков и Георги Кюмюра — да отидат да видят на другите пунктове дали не са дошли някои от селските въстаници. Тия последните се завърнаха след малко заедно с Петка Пояса, който беше поставен от по-напред да пази на определеното място, за да доведе при нас селските бунтовници.
Той ни разказа, че преди малко дошли 40–50 души селяни, но щом видели, че няма никой, върнали се още на часа, без да го слушат, като ги уверявал, че хората са събрани на друго място.
Чак сега ние бяхме уверени наздраво, че сме излъгани от заарските патриоти и от отчаяните си братя селяни16. Не ни оставаше друго нищо, освен да отстъпиме, докато е още рано, за Хаинето, което е далеч от Заара около 6–7 часа. Когато стана разпоряжение да се върне един изпомежду ни, за да извести в града за нашето намерение, то мнозина охотници се намериха готови да изпълнят тая поръчка. Един казваше, че къщата му била край града и по тая причина никой не щял да го усети, като се вмъкне в града; други възразяваше, че ще да отиде да преспи през нощта на лозето си и заранта ще да влезе в града, без да го сапикаса и полицията. От всичките конкуренти предпочете се Руси Клепалото; нему се каза още да съобщи на приятелите в града, че ако ние получим подкрепление от Хаинето, ще да се върнем на другата вечер да нападнем на града.
16
Същата тая нощ, т.е. 16 септември 1875, около града Стара Загора е имало селски бунтовници близо до 1500 души, доведени от изпратените наши агенти Чифутов, Момчев и други, в числото на които се намирали мнозина чак от с. Обруклий. Тия били скрити по разни точки край града и, не зная по какви внушения, чакали да пламне градът, па тогава да изскочат от своите засади и да нападнат! Нашият план обаче не беше да палим от по-напред града, но да се събереме.