После няколко минути гласът на свирката се чу да изсвири само един път и ние, наредени двама по двама, влязохме в селото, като пеехме бунтовния марш, който бяхме забравили от миналата вечер. Цялото село гръмна от нашето влизание. Мало и голямо се трупаше напредя ни да ни гледа що сме за хора, а кучетата бухтяха в един глас отчаяно, като че против тях да бяхме въстанали. Заведоха ни на един харман сред селото, гдето действително беше приготвено ядене за дружината. Тук ние побихме байряка и насядахме наоколо да вечеряме. Мнозина селяни със свещи в ръка ни носеха едно-друго и с голямо благоговение, гологлави, извървяха се един по един да цалуват знамето, като че да беше то икона Божа матер. Тия ни изглеждаха с любопитство и се чудеха как сме си прежалили младината и сме тръгнали да си търсим смъртта.
Дядо поп, като лице по-вещо във всяка работа, следваше да разказва на своето стадо какво значение имат нашите черни калпаци, които той наричаше руски, и защо на байряка има лев изписан, а не друго някое животно. Друг един шестдесят и пет годишен старец, който беше живял дълго време в Гърция и вземал участие в тамошните движения, не преставаше, докато вечеряме, да декламира стихове на гръцки език, в които твърде начесто се споменаваше думата патрида. Той беше възхитен от нашето присъствие, възхитяваше се дядо поп, възхитяваха се и другите селяни, но докато работата се въртеше само е честитявание и поздравления.
Щом ние се наядахме и поискахме да ни приготвят 40-те души, които бяха обещали да ни дадат като помощ, за да се върнем и нападнем на града, дядо поп се зачеса зад врата, старчето, което декламираше стихове, стана невидимо и веселите пред малко селяни захванаха да се събират по хармана по няколко души на едно място, за да си шушукат тайно. „Не можем да ви дадем никаква помощ от селото си по две причини — беше отговорът на селяните. — Първо, че ние оставаме сами между толкова турски села, а, второ, че от никое друго село няма да ви са дали ни един човек.“
Новомахаленчани имаха право.
В това същото време ние се известихме, че всичките турци в Заара са се въоръжили и преследванията са почнали. Градът бил заобиколен със силна стража, която не оставяла никой българин нито да излезе, нито да влезе вътре и отвън. Селяни, пристигнали откъм Хаинето, казаха, че и там така също нямало нищо. Напразно ние питахме: познават ли някого си дядо Никола, т.е. страшния войвода, който имаше на разположението си 700 души.
Изново се отчая дружината; отчаяха се още повече и селяните, от думите на които твърде лесно можеше да се познае, че тия се готвеха да ни кажат: махнете се! Михал Жеков, който, както казах по-горе, беше едно от най-решителните момчета и за успеха на делото бе продал всичкото си имущество, припадна му от тия неприятни известия и се търкулна на земята безчувствен. Ние решихме помежду си да бягаме към Балкана, т.е. към Хаинето, и ако навярно видим, че дядо Никола не е свършил нищо, то да търсим спасение в Търновско, което мислехме, че е минало вече под ръката на Иван хаджи Димитров. Това наше решение обаче не знаеше други никой с изключение на трима-четирима души, защото разговорът ставаше на френски. Михала Жекова натоварихме на един кон, който взехме от селото. На селяните казахме, че се връщаме обратно за в Заара.
Часът на 1 и половина по турски излязохме из Новата махала, но не с песни, както бяхме влезли пред малко, а умислени и полуубити, като че да бяхме престъпници. Впрочем, имаше някои от по-младите бунтовници, които се радваха, че след толкова мъки и трудове в разстояние на 24 часа връщат се най-после на къщята си. Действително ние пътувахме из старозагорския път, което беше един вид стратегема. Не като изминахме едно малко разстояние от селото, от което никой не можеше да ни види вече, хванахме пътя за село Елхово. Дружината усети в що се състои работата и на часа възнегодуваха мнозина.
— По-добре да умрем в родното си място, нежели да ходим да се скитаме гладни и жадни по селата без никаква полза и цел — говореха тия.
Разбира се, че правото беше на тяхна страна. Не беше мъчна работата за всекиго да отгатае, че както в Заара, така и другаде нямаше никакво въстание. По тая причина желающите да се върнат в града не посрещнаха никакво съпротивление от страна на началството: всеки беше свободен да отиде, накъдето иска. Колкото за нас, странните, не оставаше никъде спасение освен в Балкана, в Търново или най-после в Румъния. На наша страна преминаха още и някои заралии, а именно: братя Жекови, Георги Кюмюра, Стойчо Петков, Георги Апосотолов, Бойчо Атанасов и Колю Райнов. Байрактарят влизаше в числото на ония, които щяха да вървят за града; затова разковахме знамето от дървото, което взехме със себе си да не би да пропадне в неприятелски ръце. Взехме така също и по-добрите пушки от тия момчета, които щяха да вървят за Стара Загора, и като се опростихме един други, всеки тръгна за определеното си място — едни за Хаинето, а други за Стара Загора17. После няколко минути изгубихме се един от други в тъмнината.
17
Ни един бунтовник нямаше въоружен с оръжие от новата система. Повечето пушки бяха кърджалийки, а нарядко имаше чифтета; старо шишине нямаше ни у едного, понеже тоя род оръжие няма цена в Заара, гдето няма мечки. Револвери имаше повече, но от простата система.