Фридрих Герстекер
Заседналият кораб
През септември 184… година един английски бриг, идващ от Сидни на път за Сингапур, плаваше край австралийското крайбрежие срещу лекия северен вятър, за да навлезе в пролива Торес, намиращ се северно от австралийския континент, и по този начин да си спести заобиколния път около Нова Холандия1.
В това годишно време протокът можеше да се премине най-лесно, но все пак капитаните винаги трябва да бъдат много предпазливи, понеже тъй наречените „Barrier riffs“2 представляват една верига от твърди като скала рифове, достигащи до морската повърхност, между които рядко се срещат достатъчно дълбоки проходи. Ето защо плавателният съд, изненадан от буря, идваща от изток, едва ли може да се надява на спасение, ако рифовете се намират откъм подветрената му страна.
Много кораби са се разбивали в тези остри подводни скали, където няма поставен никакъв ориентировъчен знак, нито пък фар, който да предупреждава моряците за застрашаващата ги опасност, обаче минавайки през протока, ветроходите печелят доста време и затова всяка година мнозина капитани предприемат този рискован опит.
Преминеш ли веднъж отвъд рифовете, всъщност преодоляваш най-голямата опасност, понеже ако тогава наистина се извие някоя буря, веригата от подводни скали, която е застрашавала намиращите се извън нея кораби, сега ги закриля срещу надигналите се огромни вълни, а и осеяното с корали дъно почти навсякъде предлага добри условия за сигурно закотвяне, като се има предвид, че там дълбочината е между пет и десет сажена.
Освен това протокът Торес е разположен на границата на района, където често бушуват бури, тъй като между десет градуса северна или южна ширина, или с други думи, до десетия градус от екватора, ветровете извънредно рядко преминават в истински бури. Ето защо онези места се наричат и зона на безветрие. Тук много по-често цари безветрие, отколкото да духат силни ветрове.
Та именно по тази причина и за да ускори, доколкото бе възможно придвижването си, „Бетси Ан“ от Ливърпул, както вече казахме, плаваше на север, срещу вятъра, вдигнал всичките си брамсели, а откакто към обед вятърът показа застрашителни признаци напълно да спре, капитанът крачеше насам-натам по горната палуба с ръце на гърба и тихо си подсвиркваше.
Моряците винаги си подсвиркват при безветрие с надеждата, че така ще предизвикат появяването на вятъра.
Но в дванадесет часа лекият бриз съвсем замря и когато капитанът и кормчията извършваха своите определяния, блесналата морска повърхност се бе ширнала около тях като огромно огледало.
Безветрие — на света няма нищо по-ужасно и по-монотонно за един ветроход от безветрието. Е да, за парахода то е най-хубавото време, защото машините работят много по-ефективно и няма насрещни вълни, които да пречат на движението на кораба. Обаче плавателният съд, разчитащ единствено на ветрилата си и на вятъра, се поклаща и полюлява, потънал в дрямка, върху блесналата като разтопен метал морска повърхност.
„Въжарите се бият с платнарите“, казват моряците, когато отпуснатите въжета започнат да се удрят във ветрилата, а те пък от своя страна тромаво се заблъскат в мачтите. Корабът се клатушка насам-натам и ако падне слаб дъжд или през нощта силна роса, ветрилата тъй плющят и се гърчат, че понякога могат да се видят наоколо да летят бели фъндъци от тях. Всъщност при дни безветрие съсипват ветрилата повече, отколкото две седмици плаване при силен вятър. А няма как и да ги свиеш, нито да ги завържеш, защото всеки миг може да се появи слаб бриз, който би отминал неизползван, а без него корабът не би помръднал от мястото си.
Не помогна никакво подсвиркване. Безветрието си остана и то бе толкова пълно, че човекът на кормилото, който въпреки всичко не биваше да напуска поста си, задряма. Само от време на време се стряскаше, когато някоя безшумна широка вълна тласнеше кормилото и една от ръкохватките му го удареше.
Нощта настъпи, но в какво великолепие заискри морето, което не само отразяваше хилядите звезди, а с милионите си фосфоресциращи светлинки излъчваше и свой собствен блясък. А какво тайнствено раздвижване настъпваше в мрачните му глъбини, колко светкавично бързо в тях се стрелваха насам-натам единични огнени линии, когато някоя по-едра риба прорязваше морските талази, оставяйки след себе си в разбунената вода разжарена диря… А каква чудна зеленикава светлина излъчваха меките отвратителни медузи, които също като дишащи мехури ту изплуваха на повърхността, ту отново бавно потъваха в дълбините.
А там, в далечината, където животът във водата бе скрит за окото, морето оставаше тъмно, но тук-там нагоре внезапно лумваше сякаш огнено сияние, когато от морските глъбини устремно изплуваше някой кит или кашалот и при падането си обратно във водата вдигаше нависоко светли пръски, наподобяващи искрящите снопове на фойерверките.