Макар и изненадана, лекарката не се поколеба и за миг. Тя и нейният съпруг познаваха добре Марк и Никол. Преди да се случи онази драма преди пет години, двете съпружески двойки изпитваха взаимна симпатия и често излизаха заедно, за да опитат кухнята на един или друг италиански ресторант в Парк Слоуп, да си купят нещо от антикварите в Бруклин Хайтс или да потичат през уикенда по обширните зелени поляни на Проспект Парк.
Днес онова време изглеждаше далечно, сякаш никога не е съществувало.
Вглеждайки се в Марк, Сюзън не можеше да сподави ужасното усещане за нещо объркано.
— Ти не знаеше ли, че живее на улицата?
Никол не беше в състояние да отговори и само поклати отрицателно глава.
Една сутрин преди две години Марк й каза, че заминава, че няма сили да продължава живота си „ей така“, че вече не издържа. Тя стори всичко, за да го задържи, но понякога и всичко не е достатъчно. Оттогава насетне нямаше ни вест, ни кост от него.
— Дадох му успокоително и антибиотици — каза Сюзън, прибирайки докторските си принадлежности.
Никол я изпрати до вратата.
— Утре сутринта ще мина пак — обеща й лекарката. — Но…
Тя не довърши изречението си, защо почувства срам и ужас от това, което щеше да каже.
— … не го оставяй да излезе в това състояние — добави тя. — Иначе… ще умре.
— Е, и?
— Какво „е, и“?
— Какво ще правим? — попита Ерик. — С мъжа ти?
Адвокатът крачеше насам-натам из кухнята с чаша уиски в ръка.
Никол го изгледа със смесено чувство на досада и отвращение. Какво ли правеше от близо година с този тип? Как го бе допуснала да проникне в живота й? Защо се бе закачила за него?
— Върви си, моля те! — промълви тя.
Ерик поклати глава.
— В никакъв случай няма да те изоставя в такъв момент.
— Когато ножът бе опрял в шията ми, май не се бе притеснил да ме изоставиш!
Силно засегнат, той замръзна на мястото си и трябваше да мине известно време, преди да опита да се оправдае.
— Но аз изобщо нямах време да… — понечи той да каже нещо, но не довърши.
— Върви си! — повтори сухо Никол.
— След като настояваш… Но утре сутринта ще ти се обадя — добави Ерик, преди да изчезне.
Почувствала облекчение от това, че се е отървала от него, Никол се върна в хола. Изгаси всички лампи и безшумно приближи един фотьойл до дивана, за да бъде колкото се може по-близо до Марк.
Само оранжевите отблясъци на жаравата в камината осветяваха стаята и създаваха спокойна атмосфера.
Изтощена и объркана, Никол хвана ръката на мъжа си и притвори очи. Колко щастливи бяха в тази къща! Каква неистова радост бяха изпитали в деня, когато я откриха! Такива къщи, тип браунстоун, с кафява каменна фасада и с кокетна градинка, се строели масово в средата на XIX в. Бяха я купили преди десет години, точно преди да се роди детето, което искаха да отгледат далече от влудяващата врява на Манхатън.
Няколко снимки в рамки, поставени върху полиците на библиотеката, напомняха за щастливите им дни. На първата са мъж и жена, хванати за ръка, със съучастнически погледи, преизпълнени с нежност. Романтична почивка на Хавайските острови, рисковано преминаване с мотор през Големия Каньон… Следва ехографска снимка и правена няколко месеца по-късно снимка на бебе с кръгло личице, празнуващо първата си Коледа. На последните снимки бебето е вече малко момиченце, на което са паднали първите зъбки. То позира наперено пред жирафите в зоологическата градина в Бронкс, оправя си шапчицата под падащия сняг в щата Монтана или показва пред обектива двете си риби-клоуни Ернесто и Капучино.
Полъх от изчезналите завинаги щастливи дни.
Марк покашля в съня си. Тръпка премина по тялото на Никол. Мъжът, който спеше на дивана, нямаше нищо общо с този, за когото се бе омъжила. Само дипломите и наградите му, които висяха на стената като трофеи, напомняха, че Марк бе популярен млад психолог. Като специалист по проблемите на резилиентността1, към него се обръщаха Федералната авиационна администрация и Федералното бюро за разследване при въздушни катастрофи или при вземане на заложници. Непосредствено след 11 септември той бе включен в групата психолози, натоварени да следят състоянието на семействата на жертвите и на служителите от Световния търговски център, които бяха оцелели след катастрофата. Защото човек никога не излиза невредим от такава драма. Една част от нас остава завинаги в плен на виковете, на пламъците, на кръвта. Оцелелите не могат да не се чувстват омърсени, разяждани от чувство за вина и от някаква глуха тревога, разкъсвани от натрапчивия въпрос, който никога няма да получи отговор: защо вие останахте живи, а другите — не? Вие, а не вашето дете, жена ви, родителите ви?