— Правила на двубоя, командире?
— Без очила — каза Железни.
Кип и Номер едно свалиха очилата си. Младежът беше зелено-син бихром.
Железни се покашля и добави:
— И без мръсни номера, Круксър5.
„Круксър? Името му е Круксър?“
— Да, сър — каза Круксър. — Сър, а превързаната му ръка? Мога ли да я блокирам?
— Не се цели в нея. Но ако пострада — пострада.
По-високият младеж кимна бързо и застана срещу Кип. Кип видя как по лицата на другите ученици пробяга неверие, когато го погледнаха. Сигурно не ги впечатляваше особено. Никой не вярваше, че може да спечели. По дяволите, той самият не вярваше, че може да спечели. „Загуби с достойнство, Кип. Загуби така, че да те уважават затова, че си смел.
Смел ли? Аз съм идиот.“
Круксър вдигна очи и направи „триъгълника“: палец до дясното око, среден пръст до лявото око, показалец до челото. После допря трите до устата, сърцето и ръцете си. Тройката и четворката, съвършеното седем. Религиозен младеж. Дано да помнеше добродетелта на милостта.
Круксър се обърна и поздрави Кип, като опря юмруци до сърцето си и се поклони леко. Кип отвърна на поздрава.
— Започни — каза Железни.
Високият младеж се задвижи… бързо. Озова се върху Кип преди той да успее да реагира. Блъсна го и заплете крака си в крака му, блокира замахващия му юмрук и го подсече. Кип падна тежко, сграбчи го и се помъчи да го смъкне със себе си. Стройното момче се остави да падне. Дългите му крайници се увиха около Кип и той замахна с лакът, но Круксър беше толкова близо, че Кип не успя да вложи в замаха почти никаква сила.
След това, неясно как, Круксър го превъртя и краката му се стегнаха в ножица около главата на Кип. Стегнаха още по-силно и… мрак.
Кип нямаше представа колко дълго е бил в несвяст. Примига. Явно не беше кой знае колко дълго — всички все още стояха наоколо.
— Една загуба — каза Железни. — Имаш десет секунди до следващия рунд.
Кип се изправи с усилие. Няколко съученици тупаха Круксър по гърба и го поздравяваха за спечелената без никакво усилие победа. Кип не можеше да намери в себе си никакво лошо чувство към момчето. Беше го победил без злоба и без да му причини ненужна болка.
Второто момче беше набито и синеоко като Кип, може би само наполовина париец, защото кожата му не беше много по-тъмна от тази на Кип. Поклони му се. Кип отвърна на поклона, зачуден каква ли нова болка му предстои да изтърпи.
Двамата с Номер две закръжиха един срещу друг предпазливо, но момчето непрекъснато поглеждаше нагоре и настрани от Кип. Отначало Кип не разбра защо, но след това видя очите му. Имаше малки синкави резки, които се появяваха и изчезваха в бялото. И надолу, в тялото му. Събираха се в юмруците му. Ако момчето не беше толкова светлокожо, Кип изобщо нямаше да го забележи. Това беше един от недостатъците на по-светлокожите. Точно затова уж Черната гвардия трябваше да са черни.
Но понеже не носеха очила, момчето можеше да притегли само малки глътки синя светлина наведнъж. Трябваше да отклони погледа си от Кип, да погледне към някой от сините кристали горе, да вземе каквото може и отново да погледне към него. Без сините очила процесът се забавяше.
А бавното кръжене на Кип даваше на момчето всичкото време, което му трябваше.
„О, по дяволите!“ — каза си Кип. И нападна.
Замахна с юмрук и момчето го блокира. Удари го в рамото с другата си ръка… и раните от изгорялото се разкъсаха и се отвориха. Все едно си беше пъхнал ръката в жарава.
Юмрук се натресе в корема му и още един забърса ръката му, докато се присвиваше. Кип се олюля назад и това омекоти удара в носа му.
Все пак очите му се напълниха със сълзи. Той примига и залитна, изненадан, че момчето го беше оставило, вместо да продължи да го притиска.
И в този момент осъзна защо го прави.
В ръцете на момчето се оформяше синя тояга — изпъваше се бавно напред като разтопено стъкло.
Кип посегна, сграбчи я и щом пръстите му затънаха в кристализиращата маса, изведнъж се усети толкова свързан с нея, колкото ако я беше притеглил сам.
Можеше да усети другото момче през отворения луксин, волята му, толкова съсредоточена допреди миг, а сега разбита и смутена от нахлуването на Кип. Кип издърпа тоягата от ръцете на момчето и я запечати.
Синият луксин се беше огънал от боричкането на двамата, но все пак бе висок колкото тях и удобно дебел. Кип сграбчи тоягата с лявата си ръка, като пренебрегна болката, и замахна с другия край към коленете на момчето.
Тоягата изпращя и стъписаното момче падна на земята. Дори не се беше опитало да се задвижи, просто стоеше като тъп вол. Свлече се, а Кип го прекрачи и опря края на тоягата в гърлото му.