— Какво ще кажете, млади човече? Едно любовно писъмце от ония, които карат момите да подмокрят фустите от мерак? За вас ще направя специална отстъпка.
Показах му венчалната си халка. Писарят Осуалдо сви рамене, без ни най-малко да се смути.
— Живеем в модерни времена — изтъкна той. — Ако знаехте колко семейни мъже и жени се отбиват при мен…
Прочетох отново табелата, която ми напомняше нещо, макар че не можех да определя точно какво.
— Вашето име ми звучи познато…
— Имал съм и по-добри времена. Може да сте го чували тогава.
— Това истинското ви име ли е?
— Nom de plume8. Един творец се нуждае от име, което да подхожда на неговата мисия. В акта за раждане съм записан като Хенаро Ребойо, но кой би наел човек с такова име за любовната си кореспонденция…? Какво ще кажете за офертата на деня? Да спретнем ли едно писмо, преливащо от страст и въжделение?
— Някой друг път.
Писарят кимна примирен. Проследи погледа ми и повдигна вежди заинтригуван.
— Наблюдавате куцльото, а? — небрежно отбеляза той.
— Познавате ли го? — попитах.
— Вече цяла седмица го виждам да минава оттук всеки ден, да се спира пред бижутерския магазин и да го зяпа в такъв захлас, сякаш вместо пръстени и огърлици са изложили на витрината задника на Хубавата Дорита9 — обясни Осуалдо.
— Разговаряли ли сте някога с него?
— Един от колегите оня ден му преписа на чисто едно писмо, понеже на хромия му липсват и някои пръсти…
— Кой беше този колега?
Писарят ме погледна колебливо — опасяваше се, че може да изгуби потенциален клиент, ако ми отговори.
— Луисито, хей онзи там, дето прилича на семинарист — до музикалния магазин.
От благодарност му предложих няколко монети, но той не ги прие.
— Аз си изкарвам хляба с перото, а не с човката. В този двор вече имаме предостатъчно дърдорковци. Ако някой ден ви потрябва помощ от граматическо естество, знаете къде да ме намерите.
Подаде ми една визитка със същия текст, който бе изписан и на табелата му.
— От понеделник до събота, от осем до осем — уточни. — Осуалдо, войник на писаното слово — на вашите услуги за всякакви епистоларни каузи.
Прибрах визитката и му благодарих за помощта.
— Птичката ви ще отлети — предупреди ме той.
Обърнах се и видях, че непознатият отново е поел по пътя си. Забързах се след него и го следвах по Рамблас до входа на пазара Бокерия, където той се спря да погледа зрелището на сергиите и хората, които сновяха насам-натам, като товареха или разтоварваха разни вкусотии. Видях как докуцука до бар „Пиночо“ и се покатери на едно от високите столчета — с мъка, но и с явен ентусиазъм. През следващия половин час мъжът се опитваше да ликвидира деликатесите, които неспирно му поднасяше Хуанито, най-младият в заведението, но аз имах усещането, че здравето му не му позволяваше големи подвизи в това отношение. Той като че ли се хранеше по-скоро с очи, сякаш когато си поръчваше тапас и други блюда, от които едвам изяждаше някоя хапка, си припомняше други времена на по-добър апетит. Понякога небцето не се наслаждава на храната, а просто си припомня. Най-сетне, примирен със скромните възможности на стомаха си и с косвеното удоволствие да наблюдава как другите ядат и се облизват, непознатият си плати сметката и продължи пътешествието си до началото на улица „Оспитал“, където поради неповторимата геометрия на Барселона един от големите оперни театри на стара Европа съжителстваше с един от най-мизерните и долнопробни квартали в северното полукълбо.
5
По това време на деня екипажите на няколко търговски и военни кораба, акостирали на пристанището, бяха поели по Рамблас, за да утолят апетити от различно естество. При наличието на търсене и предлагането не бе закъсняло: на ъгъла се бе строил отряд от дами под наем, които явно бяха навъртели доста километраж и бяха достъпни на съвсем приемливи цени. Призля ми от гледката на впитите поли, разкриващи разширени вени и пурпурни петна, които бе мъка да гледаш, от повехналите лица и от общото излъчване на разруха — това будеше всичко друго освен похот. Много месеци, мислех си, трябва да е изкарал един моряк в открито море, за да налапа такава въдица; за моя изненада обаче непознатият се спря да пофлиртува с две от тези отдавна прецъфтели дами, сякаш бяха красавици от някое изискано кабаре.
9
Мария Яньес Гарсия (1901–2001), известна като Хубавата Дорита (La Bella Dorita) — испанска кабаретна певица и танцьорка, особено популярна през 40-те и 50-те години на XX в.