„Джордж.“
— Идвам, мила, идвам.
Той забърза надолу по коридора. Останах загледан в него за миг. После с леко разтуптяно сърце пресякох коридора и почуках на вратата на Поаро.
ГЛАВА 2
Според мен няма нищо по-тъжно от пораженията, причинени от възрастта.
Бедният ми приятел. Описвал съм го много пъти. Нека да ви опиша сега как бе се променил. Осакатен от артрита, той се придвижваше с инвалидна количка. Някогашната му закръглена осанка бе се стопила. Станал бе мършав дребен човечец. Лицето му бе набръчкано от годините. Вярно, че мустаците и косите му бяха лъскаво черни, но искрено казано, макар че за нищо на света не бих го обидил, това бе грешка. Настъпва момент, когато боядисаната коса става прекалено очебийна. Имаше време, когато останах истински изненадан, че черното в косата на Поаро идва от шишенцето с боя. Но сега вече неестественият й цвят бе очебиен, създавайки впечатлението, че е с перука и че е разкрасил горната си устна, за да забавлява децата!
Само очите му бяха останали същите — проницателни и бързо примигващи, а в момента — несъмнено овлажнени от вълнение.
— А, мон ами Хейстингс, мон ами Хейстингс…
Аз се наведох към него и както си му беше обичаят, той ме прегърна сърдечно.
— Мон ами Хейстингс!
Облегна се назад и ме заразглежда с наклонена встрани глава.
— Да, съвсем същият — с изправен гръб, широки рамене и посивели коси — très distingué5. Знаете ли, приятелю мой, че изглеждате добре за годините си. Les femmes6 сигурно още се интересуват от вас, нали?
— Хайде сега, Поаро — запротестирах аз. — Трябва ли да…
— Но уверявам ви, приятелю, това е тест — това е истинският тест. Когато някое младо момиче дойде и ви заговори мило, о, прекалено мило — ето това е краят! „Бедничкият стар човек“, казва си то, „трябва да бъда внимателна с него. Сигурно е ужасно да бъдеш на неговото място.“ Но вие, Хейстингс — vous êtes encore jeune7. За вас все още има надежда. Точно така, засучете си мустаците, разкършете рамене — вече виждам, че съм прав — и няма да изглеждате толкова стеснителен.
Аз избухнах в смях.
— Вие наистина прекалявате, Поаро. А вие как се чувствате?
— Ами аз — смръщи лице Поаро, — аз съм една развалина. Съсипан съм. Не мога да ходя. Окуцях и се сгърчих. За щастие все още мога да се храня сам, но иначе, някой трябва да се грижи за мен като за бебе; Да ме слага в леглото, да ме мие и да ме облича. Enfin8, това хич не е забавно. Слава богу, въпреки външната разруха, същината е все още в добро състояние.
— Да, наистина. Най-здравото сърце на света.
— Сърцето ли? Аз нямах предвид сърцето ми. Мозъкът, mon cher9, е това, което наричам същина. Мозъкът ми все още действа чудесно.
Стана ми съвсем ясно, че по отношение на скромността в мозъка му няма никаква промяна.
— А тук харесва ли ви? — попитах аз. Поаро сви рамене.
— Задоволително е. Ясно ви е, че не е като в „Риц“. В никакъв случай. Стаята, в която ме настаниха първоначално, беше хем малка, хем лошо обзаведена. Преместих се в тази, без да ми искат повече. А кухнята е представена в най-лошия и английски вариант. Брюкселското зеле е огромно и толкова твърдо, но тия англичани си го обичат. Варените картофи са или твърди, или пък се разпадат. Зеленчуците имат вкус на вода, на вода и пак на вода. Пълна липса на сол и черен пипер във всяко ядене… — той замълча многозначително.
— Звучи ужасно — обадих се аз.
— Аз не се оплаквам — заяви Поаро, но продължи да се оплаква. — А също и така наречената модернизация. Баните, крановете навсякъде и какво излиза от тях? Хладка водица, мон ами, през по-голямата част от деня. А хавлиените кърпи са толкова тънки и прозрачни!
— Наистина трябва да съжаляваме за едно време — замислено рекох аз. Спомних си за облаците пара, които се носеха от горещия кран на единствената баня, която съществуваше първоначално в Стайлс, една от онези бани, в които огромната вана с махагонова облицовка бе разположена гордо по средата на помещението. Спомних си и за огромните пешкири, и за често сменяните блестящи месингови тасове, пълни с вряла вода, които поставяха върху старомодната мивка.
— Но човек не трябва да хленчи — повтори Поаро. — Аз съм съгласен да страдам, щом е за добро.
Изведнъж си спомних за нещо.
— Я ми кажете, Поаро, да не би да сте…ъ-ъ…разорен? Знам, че войната се отрази доста зле на влоговете…
Поаро ме успокои набързо.
— Не, не, приятелю. Във финансово отношение съм съвсем добре. Всъщност, аз съм богат. Не заради икономии съм дошъл тук.
— Тогава всичко е наред — успокоих се аз. — Мисля, че разбирам как се чувствате. Колкото повече остарява човек, толкова повече започва да обръща поглед назад. Опитваме се да си припомним преживяното някога. За мен някак си е болезнено да бъда тук и все пак се връщам към стотици някогашни мисли и преживявания, за които изобщо съм забравил, че са съществували. Обзалагам се, че и вие се чувствате по същия начин.