Тоди мълчеше. Джудит я погледна и видя тъга в грубото й кораво лице и блясък на непролети сълзи в очите й. Веднага я загриза съвестта.
— Каква дълга и объркана реч. Извинявай. Нямах намерение да наприказвам всичко това… — Опита се да намери по-весела тема за разговор. — Поне каквото и да стане, няма да живея в мизерия, защото когато леля Луиза почина, ми остави всичко със завещание. — Това обаче, изречено, съвсем не прозвуча весело, а само доста материалистично и алчно. — Може би сега не е най-подходящият момент да се говори за такива неща.
Тоди бурно възрази.
— Нищо подобно. Човек трябва да е реалист. Парите, всички знаем това, не купуват щастие, но поне човек може да страда в комфорт.
— Независимост на духа. Това старата ми класна наставница набиваше в главите ни. Но обикновената, ежедневна независимост е също ужасно важна. Аз се добрах до това от личен опит. И успях да купя Дауър Хауз, така че поне имам дом. Не съм принудена да живея при когото и да било. Собствени корени. Дори когато бях много малка, винаги съм мислила, че това трябва да е най-важното нещо на света.
— И е.
— Точно сега това изглежда като да тъпчеш на едно място. Защото не е възможно да вървя напред и да правя планове, преди да знам със сигурност какво е станало с мама, татко и Джес. Единственото сигурно нещо е, че един ден някой ще ми каже. Ако е най-лошото и те никога няма да се върнат, поне използвах десетте години, за да се науча да живея без тях. Но и това е себично, защото на тях от него не им става по-добре.
— Мисля, че ако нещо трябва да е основното за теб, е собственото ти бъдеще — каза Тоди, — след края на войната. Но знам, че това е трудно, когато човек е млад. На мен ми е лесно да говоря. Живяла съм доста години, бих могла да ти бъда майка. Мога да погледна назад и да измеря вида и целта на всичко, което е станало в живота ми. И макар да е имало и доста злополучни неща, всичко е имало смисъл. А доколкото виждам, вероятността да останеш дълго сама, е много малка. Ще се омъжиш за някой ценен човек, ще си имаш деца и ще ги гледаш как растат в онази твоя къща.
— Много е далечно, Тоди. На светлинни години. Невъзможна мечта. Точно сега избирането на хипотетични пердета в магазина „Либърти“ е предел на въображението ми.
— Това поне е оптимистично занимание. Надеждата е страхотно важна. Като постоянството. Да крепиш вярата си. И тази омразна война не може да трае вечно. Не знам точно как и кога, но тя ще свърши. Един ден. Може би по-скоро, отколкото всички ние си мислим.
— Предполагам. — Джудит се огледа. Отделението се изпразваше, посетителите се сбогуваха и си отиваха. — Загубих дирята на времето. — Тя си спомни, че Тоди имаше среща в офицерския клуб и се почувства ужасно виновна. — Ти страшно ще закъснееш за срещата си с твоя групов капитан. Ще започне да си мисли, че си му вързала тенекия.
— Е, нищо, може да почака. Но наистина трябва да тръгвам. Добре ли си?
— Да, чудесно. Ти си просто светица, че ме изслуша.
— В такъв случай… — Тоди грабна чантата си и стана, после се наведе да целуне Джудит по бузата. — Пази се. Ако искаш, пак ще говорим. Междувременно ще дойда пак с някой любовен роман, за да минава по-бързо времето.
— Благодаря, че дойде.
Тя си тръгна. През цялото отделение и през вратата в далечния край. Отиде си. Джудит обърна глава на възглавницата и погледна навън звездното небе, видя Южния кръст високо в сапфирената зеленина. Странно, беше невероятно уморена. Отдалечена. Хрумна й, че може би католиците се чувстват така след изповед.
„Тя ще свърши.“ Гласът на Тоди. „Един ден. Може би по-скоро, отколкото всички ние си мислим.“
Лазаретът,
Тринкомали.
16 август 1945 г.
Мила Биди,
Не знам защо не ти писах толкова дълго, защото от почти две седмици нямам какво да правя. Лежа в лазарета, защото отидох да плувам с Тоди Уитакър (свързочният офицер на чичо Боб в Плимут преди войната) и си порязах крака на ужасно парче стъкло. Така се озовах тук. Зашиха ме, офицерът старши медик се страхуваше от септицемия14, после извадиха конците, ходих с патерици, но сега съм добре и следобед се връщам в общежитията. От утре почвам работа.