Палатката така се препълни, че масите започнаха да не достигат, така че като доведоха благополучно поверените им хора, Джудит и Сара влязоха по неволя в ролята на сервитьорки, товареха подноси с пълни чинии и чаши и се грижеха всеки мъж да получи дела си от празненството.
Вече имаше много разговори и беше много горещо и шумно. Но най-после събраната компания, окончателно заситена, престана да яде и излезе по двама и по трима на тревата на Грийн, наляга по тревата, запали цигари и се заслуша в оркестъра.
Джудит погледна часовника си и видя, че вече е единадесет и половина. Сара Съдлоу не се виждаше никъде, а стюардите разчистваха остатъците от партито. Ризата й беше залепнала за гърба и като че ли нямаше какво повече да се прави, така че излезе от палатката, пъхна се под платнището над главата си и прекрачи две въжета. Застана с лице към морето и вятърът беше блажено прохладен.
Постоя малко, като вдишваше свеж въздух и гледаше спокойната картина. Поляните на Гордънс Грийн, оркестъра на Кралската флота (подходящо тържествен в бели шлемове), който вече свиреше мелодии от кораба „Пинафор“, тук-там групи почиващи си мъже. И тогава погледът й беше привлечен от сам мъж, който не беше легнал по очи или подпрян на лакът, а стоеше с гръб към нея, явно заслушан в музиката. Забеляза го, защото беше различен. Дългурест и безтелесен като останалите, но без анонимната униформа от джунглено-зелено и платнени гимнастически обувки. Вместо това разнебитени пустинни ботуши от типа на тези, като винаги са описват от офицерите на кралската флота като велурен разкош. На тъмната му глава имаше гордънска шотландска шапка с ленти отзад, които се вееха на вятъра. Износена риза, ръкави, навити до лактите. И килт16. Гордънски килт. Дрипав и избелял, плисетата — пришити аматьорски с канап. Но все пак килт.
Гас!
За миг си помисли, че може би е Гас, и после видя веднага, че не е, защото Гас беше мъртъв. Загубен, убит в Сингапур. Но може би той го е познавал.
Тя прекоси поляната към него. Той не чу приближаването й и не се обърна. Тя каза:
— Здравейте.
Стреснат, той се обърна и тя погледна право в лицето му. Тъмни очи, дебели вежди, хлътнали бузи, кожа, набраздена с тънки бръчици, които липсваха преди. Тя изпита необикновеното физическо усещане, че сърцето й е спряло да бие и за миг е замръзнала във времето.
Той пръв наруши мълчанието.
— Мили Боже! Джудит!
О, Лъвдей. Ти сгреши. Грешала си през цялото време.
— Гас!
— Откъде изскочи?
— Оттук. Коломбо.
Не е убит в Сингапур. Не е мъртъв. Той е тук. При мен. Жив.
— Ти си жив!
— Мислеше, че не съм ли?
— Да. От години мислех, че си мъртъв. Веднага след Сингапур. Всички мислехме така. Когато те видях да стоиш, знаех, че не си ти, защото беше невъзможно.
— Приличам ли ти на труп?
— Не. Изглеждаш чудесно. — И тя наистина мислеше така, и беше вярно. — Ботите, килтът, шапката. Как за Бога си успял да ги запазиш?
— Само килтът и шапката. Ботите откраднах.
— О, Гас!
— Не плачи.
Но тя направи крачка към него, обви ръце около кръста му и притисна лице до износения памук на старата кафеникава риза. Усещаше ребрата му и костите му и чуваше ударите на сърцето му. Ръцете му я обвиха и те просто стояха така, много близо един до друг, за всеки, който би могъл да ги види и им направи забележка. И тя отново си помисли за Лъвдей, а после престана да мисли за нея. За момента единственото важно нещо беше, че отново беше намерила Гас. След малко се отделиха един от друг. Тя не се разплака, той не беше я целунал. Свършено. Обратно по местата си.
— Не те видях в палатката — каза тя.
— Бях там съвсем за малко.
— Трябва ли да останеш тук?