Сега „Да започнем танца“ беше свършила и Керъл Гибънс и пианото му свиреха мелодия от един стар номер на Ървинг Бърлин10 — „Всичко, което си“…
Сега тя чу стъпки този път да се качват по стълбите. В следващия момент Джеръми се появи на отворената врата. Беше си свалил куртката и завързал нещо като месарска престилка върху тъмносивия си пуловер.
— Как обичаш пържолата?
— Не помня. Не съм яла пържоли от векове.
— Средно изпечена?
— Звучи добре.
— Как е питието?
— Свърших го.
— Ще ти налея друго.
— Ще падна от преливане.
— Не можеш да паднеш, когато лежиш в леглото. — Той взе празната й чаша. — Ще ти я донеса заедно с вечерята вместо шампанско.
— Джеръми, не искам да вечерям сама.
— Няма.
Той донесе яденето изненадващо бързо, като носеше нагоре тежкия поднос и го остави до леглото до нея. Обикновено когато хората носят някаква храна в леглото, като закуска например, забравят по нещо. Мармалада, или ножа за масло, или лъжичката за чай. Но Джеръми явно не беше забравил нищо. Пържолите на загрети до червено чинии още съскаха, сервирани с тънки резенчета пържени картофи и грах от консерва, който беше намерил в шкаф в килера. Беше направил дори сос. Имаше ножове, вилици, сол и пипер, бурканче прясна горчица и салфетки, само че не истинските ленени, а две чисти кърпи за чай — единствените, които успя да намери. Както и две отново напълнени чаши с питие.
— Защо трябва да са напълнени отново? — каза тя. — Човек никога не казва „Би ли ми напълнил чашата отново“.
— Така е.
— Какво има за десерт?
— Половин портокал или сандвич с конфитюр.
— Любимото ми. Най-хубавата вечеря. Благодаря, Джеръми.
— Яж си пържолата, докато не е изстинала.
Всичко беше невъобразимо вкусно и незабавно я възстанови. Джеръми беше прав. Джудит не си беше дала сметка, че е гладна, и като се чувстваше толкова зле и като здраве, и като дух, остро се нуждаеше от солидна подкрепа. Той беше приготвил пържолата безупречно, потъмняла и с коричка отвън, леко розова отвътре. Беше толкова крехка, че почти нямаше нужда да отхапва, и се хлъзгаше леко през болното й гърло. И беше изключително засищаща. Може би след месеци на еднообразна неапетитна храна, стомахът й се беше свил.
— Не мога да ям повече — каза тя накрая. — Натъпках се напълно. — Тя остави ножа и вилицата и се облегна на възглавниците доволна. И каза на кокни диалект: „Амчи ич ни е кът оная рънъ с купонито“, и той се разсмя. — Не ми остана място за десерт, така че изяж целия портокал. Никога не преставаш да ме изненадваш. Нямах представа, че можеш да готвиш!
— Всеки мъж, който някога е плавал с малка лодка, може да готви, та дори ако е само да опържи скумрия. Ако успея да намеря малко кафе, искаш ли чашка? Не, по-добре не трябва. Няма да можеш да спиш. Кога започна тази настинка?
Изведнъж той беше станал професионалист.
— Тази сутрин, във влака. Гърлото започна да ме боли. Мисля, че се заразих от момичето, с което живея. И ме боли главата.
— Вземала ли си нещо?
— Аспирин. И правех гаргара.
— Как си сега?
— По-добре. Не така зле.
— В куфара ми има вълшебни хапчета. Получих ги в Америка, донесох малко и тук. Приличат на малки бомби, но обикновено правят магията. Ще ти донеса едно.
— Не искам да бъда съборена.
— То няма да те събори.
Зад отворената врата програмата с танцова музика завърши и Керъл Гибсън с оркестъра си изсвири сигналната крайна мелодия. Кратка тишина и зазвъняха камбаните на Биг Бен, бавно и плътно, и по асоциация, съдбовно. „Говори Лондон. Новините в девет часа“. Той въпросително погледна Джудит и тя кимна одобрително. Колкото и да са потресаващи и сериозни, тя трябва да ги чуе и да ги понесе просто защото Джеръми е тук, седнал на ръка разстояние от нея. Човек едновременно и съчувстващ, и разбиращ. А също и силен и общителен, присъствието му създаваше необикновено чувство за сигурност. Да се опитва да бъде храбра и разумна сама беше толкова уморително. Двама души могат да се утешават взаимно. Могат да споделят. Могат да се успокояват.
10
Американски композитор, написал повече от 900 песни, 19 мюзикъла и музика към 18 филма — бел. ред.