— Знаеш ли — каза той, — когато бях малък и отчаян от едно или друго, майка ми обикновено ме утешаваше, като казваше: „Това ще мине. Един ден ще погледнеш назад и ще видиш, че вече е свършило“.
— От това нещата ставаха ли по-хубави?
— Не особено. Но помагаше.
— Не мога да си те представя като малко момче. Познавам те само като пораснал. На колко години си, Джеръми?
— На тридесет и четири.
— Мисля си, че ако не беше войната, щеше да си женен и да имаш семейство… Странно е да се мисли така, нали?
— Истерично. Но мисля, че не е много правдоподобно.
— Защо?
— Прекалено съм зает с медицината. Прекалено зает, за да преследвам момичета. И обикновено хронично безпаричен.
— Трябва да специализираш. Да станеш хирург или гинеколог, или нещо друго. Кабинет на „Харли Стрийт“, месингова табелка на вратата. „Господин Джеръми Уелс, ВККХ“11. И ще има опашка по цялата улица от богати бременни дами, пощурели за твоето внимание.
— Каква хубавичка измислица.
— Не ти ли изглежда привлекателна?
— Не е точно в моя стил.
— А какъв е стилът ти?
— Мисля, че като на баща ми. Селски личен лекар с куче в колата.
— Наистина успокояващо.
Тя вече бе започнала да звучи повече като себе си, но пръстите и с побелели кокалчета все още бяха вкопчени във вълната на пуловера му.
— Джеръми!
— Какво?
— Когато си бил залепен за оня надуваем плот насред Атлантическия океан за какво си мислел?
— Да остана на повърхността. Да оцелея.
— Не си ли си спомнял нещо? Приятни събития? Красиви места? Хубави времена?
— Опитвах се.
— Какво по-точно?
— Не знам.
— Но трябва да знаеш!
Явно това беше важно за нея и Джеръми, като с усилие игнорираше физическата възбуда в собственото си тяло, породено от нейната близост и нейната явна нужда от него, направи огромно усилие на волята и изрови от подсъзнанието си първите зле сглобени спомени, които му хрумнаха.
— Есенните недели в Тръроу, камбаните на катедралата, които звънят за вечерня. И разходките по скалите на Нари с море, синьо като стъкло, и всичките диви цветя, които запълваха долчинките. — И тук в съзнанието му нахлуха и се струпаха други спомени, картини и звуци, които все още в ретроспекция го изпълваха с очарование. — Посещенията в Нанчероу, струва ми се. Ранното сутрешно плуване с Едуард, връщането обратно през градините, за да изядем възможно най-страхотната закуска. Играта ми за пръв път в Туикнам, когато спечелих шест точки. Ловът на фазани в заскрежените декемврийски сутрини, когато чакахме птиците, кучетата душеха, а голите дървета бяха като дантела на фона на много бледото зимно небе. Музиката. И да знам, че си се върнала в Нанчероу.
— Музиката е нещо хубаво, нали? Постоянно. Издига те във въздуха. Далече от света.
— Това бях аз. Сега е твой ред.
— Не мога да мисля. Прекалено уморена съм.
— Само едно нещо — придумваше я той.
Тя въздъхна.
— Добре. Моята къща. Собствената ми къща. Моят дом. Той е все още на леля Лавиния, защото тя е оставила толкова много от себе си в него, но сега той е мой. И това как се чувствам, и часовникът, който тиктака в хола, и гледката към морето, и боровете. И знанието, че Филис е там. И че мога да се върна, когато поискам. Да си отида у дома. И един ден никога да не го напускам.
Той се усмихна.
— Вкопчила си се в това. — Тя затвори очи. Той погледна надолу към лицето й и видя дългите мигли, тъмни на фона на бледото лице, формата на устата й, чистата извивка на челюстта и брадичката. Той се наведе и целуна челото й. — Ти си уморена, а мен ме чака ранно ставане. Мисля, че трябва да приключим този ден.
Изведнъж очите й се отвориха в паника и тя още по-здраво стисна пуловера му. Джеръми си каза, че трябва да е решителен, и започна да се измъква.
— Ще те оставя да спиш.
Но тя изведнъж се развълнува.
— Не трябва да си отиваш. Моля те. Не ме оставяй. Искам да си с мен.
— Джудит…
— Не, не си отивай… — И добави, сякаш той имаше нужда от окуражаване. — Това е двойно легло. Има огромно място. Нямам нищо против да останеш. Моля те.
Разкъсван между желанието и вродения си здрав разум, той се двоумеше. Накрая попита:
— Мислиш ли, че това е добра идея?
— Защо да не е?
— Защото ако прекарам нощта с теб, по всяка вероятност ще правя любов с теб.
Тя не изглеждаше нито шокирана, нито особено изненадана.