Огромни възглавници от сребриста коприна заемаха местата, на които човек очакваше да види столове и дивани. В дъното на просторната дневна имаше мраморна стълба, водеща към нещо като полуетаж с широки панорамни прозорци и още от удобните възглавници. Капаците на прозорците бяха отворени, в помещението се лееше трепкаща светлина, отразена от водите на канала долу.
Всичко изглеждаше на мястото си, подредено с изящество и вкус. От сребърната кутия за кибрит върху мраморната масичка до свежите цветя в разкошните кристални вази „Мурано“… Сякаш собственикът на този великолепен дом имаше мозък на математик, точен и изключително прецизен.
Никълъс се спря на прага, зърнал неясен силует в дъното на помещението за гости, непосредствено до прозореца.
— Микио Оками — прошепна Челесте и се плъзна зад вратата от дебело тиково дърво, открехната в стената до нея.
— Челесте, почакайте…
— Значи все пак дойдохте…
Никълъс се извърна по посока на гласа. Въпреки напредналата си възраст Микио Оками все още притежаваше властна осанка. Никълъс свали маската си и пое по мраморните стъпала.
Спря се на крачка от Микио Оками — стария и верен приятел на полковник Денис Линеър. Но дали наистина е бил такъв? Непосредствено след войната и по време на Окупацията в Япония са съществували странни порядки, пораждащи странни съюзи. Времената са били необикновени, понякога е било необходимо да се вземат и необикновени мерки по отношение на едно или друго начинание… Сега Никълъс се беше изправил лице в лице с една от тези необикновени, дори извънредни мерки…
— Много приличате на баща си…
Оками беше напълно плешив, с островърха глава и кръгло жизнерадостно лице на абсолютен диктатор. Очите му бяха разположени необичайно близко едно до друго, носът му беше по-скоро чип, широката му уста всеки момент беше готова да разцъфне в усмивка. Ушите му бяха малки и прилепнали към черепа, едната страна на брадичката му беше украсена от голяма брадавица. Беше среден на ръст, но модерният костюм от „Савил Роу“ го правеше да изглежда някак смачкан и смален. Наистина беше стар, но по начина, по който са способни само представителите на източната раса: кожата му беше пожълтяла като стар пергамент, беше станала изключително тънка и почти прозрачна, под нея, особено кран скулите, ясно личаха синкавите венички.
— Имам чувството, че отново се срещам с него…
Протегна ръка по западен маниер и Никълъс здраво я стисна.
— Добре сторихте, че дойдохте, Линеър-сан — повтори старецът, но вече на японски. — Предполагам, че сте бил шокиран от молбата ми, надявам се да не съм разстроил много вашите дела…
— Моля, не се притеснявайте — любезно се усмихна Никълъс. — И без това имах нужда от малко почивка…
Върху устните на Оками продължаваше да играе странната полуусмивка, главата му леко кимна, само веднъж… Слаб намек за японското му възпитание.
— Хареса ли ви да се маскирате като някогашните управници и благородници на Венеция?
— Никак не ми беше трудно да си представя, че съм в ролята на Казанова…
Оками го огледа одобрително с хладните си очи, после рязко кимна с глава:
— Да ви предложа ли нещо за загряване? Самбука3, коняк „Наполеон“ или може би едно еспресо?
— Еспресо, ако обичате.
— Чудесно. И аз ще изпия едно с вас.
Оками пристъпи към стенния шкаф. Сред многобройните бутилки блестеше с никела си новичка машина за кафе. Той се зае да я пуска в действие с очевидно удоволствие. Малките костеливи ръце пипаха сръчно и точно. Никълъс не забеляза дори следа от старческо треперене в тях, макар че домакинът очевидно отдавна беше минал осемдесетте.
Оками поднесе кафето в две малки чашки, на стените им бяха прикрепени тънки резенчета лимон. Настаниха се на възглавниците, лицата им бледо проблясваха на сребърната светлина, идваща откъм канала.
— Страшно много обичам еспресо — въздъхна Оками и отпи глътка от ароматичната течност. После на лицето му се разля широка усмивка: — Вероятно сте очаквали да седим на татами и да ви гощавам със зелен чай, нали?
— Отдавна съм се научил да не очаквам нищо — отвърна Никълъс. — Така ми е по-лесно да разсъждавам трезво и да възприемам хората такива, каквито са.
— Разчитате на инстинкта си, а? — вдигна глава Оками. — Значи много от нещата, които съм чувал за вас, ще излязат верни…
Никълъс мълчаливо кръстоса крака и отпи от великолепното италианско кафе, в чието приготвяне този Якудза се оказа истински майстор. Отвън долетя дрънченето от разтоварването на товарна лодка, най-вероятно носеща продукти за неговия хотел, който беше някъде съвсем наблизо.