— Очаквам да не позволим на копелето да се измъкне, което и да е то! — троснато отвърна той. Струваше му се абсурдно да обсъждат проблеми от подобно естество сред шумни хлапета, строителни работници, хапващи на крак, и куп скучаещи комарджии, които чакат отварянето на залата за залагания оттатък улицата.
Червената кралица отмести картонената чиния и доволно въздъхна:
— Имам нужда от още една кока-кола…
Стана и тръгна да прекосява просторното помещение, обзаведено с ярки жълто-червени столове и масички. Беше облечен в отлично, скроен костюм от скъп английски туид със строга жилетка, единствено крещящо ярката вратовръзка издаваше американския му произход.
След малко се върнал обратно, в ръката му имаше голяма картонена чаша.
— Няма защо да се правите на свенлив — рече. — Внимателно разгледах снимките на Голдони, напълно съм убеден, че До Дук му е видял сметката… И зная колко много искате да вкарате топките му в месомелачката! — щракна с език да почисти зъбите си от сиренето, после поклати глава: — Именно затова заповедта ми е кратка и категорична: забранявам ви всякакви волности в тази посока!
Лилехамър стоеше напълно неподвижен. Имаше чувството, че най-сетне е настъпил моментът, в който гранитът в душата му започва да се пропуква.
— Ще трябва да получа много убедителни аргументи в полза на тази заповед! — процеди през стиснати устни той.
Лицето на Червената кралица стана мрачно.
— Как мислите, дали да си поръчам една мелба? — въздъхна той.
— Тук?! Мелбите в тези закусвални имат вкус на пластмаса, като всичко останало!…
— Нима? Никога не бих допуснал… — Червената кралица сви рамене и потупа корема си: — Е, хубаво… Мисля, че оставихме добро впечатление, всичко ометохме… — извади няколко дребни банкноти, подхвърли ги на пластмасовата масичка и започна да се надига: — От проявата на лично отношение полза няма… Вашият гняв може да доведе до две неща — погрешно изпълнение на служебните задължения или преждевременна смърт… Искам да ми обещаете, че ще оставите До Дук и ще се заловите с изпълнението на текущите задачи! Бог ми е свидетел, че искам да забравя целия този кошмар!
Лилехамър проследи с поглед едно хлапе, което беше оплескало лицето си със сладолед, главата му бавно кимна:
— Обещавам, че няма да преследвам До Дук — тихо промълви той. — Това достатъчно ли е?
— Искам да държите под око Дейвис Мънч. От Бейн разбрах, че са го видели в компанията на онзи Харли Гоунт малко преди да се появи в дома ви… Бейн може да е параноик, но съвсем не е глупав.
Минаха покрай изцапаното хлапе, Червената кралица го потупа по главата. На няколко крачки от входа изведнъж спря и съучастнически се наведе към ухото на Лилехамър.
— Лудостта се ражда от прекомерното желание за отмъщение — прошепна той. — Не забравяйте това, ще ви бъде от полза.
Когато звънецът издрънча, Мани Манхайм гледаше дебелия кафяв плик пред себе си. Обърна се стреснато и бързо го тикна на лавицата, под която държеше заредената пушка е отрязана цев. На фона на решетките се очерта фигурата на висок мъж.
Беше облечен в дълго черно палто с вдигната яка и очевидно не бързаше да влезе в контакт е Мани. Спря се пред стената, до която беше струпана камара стари пещи, и се зае да ги оглежда. Там имаше какво ли не: блестяща електрическа китара, пълен комплект куфари „Луи Вюитон“ сребристозелен велосипед тип БМХ, двойка китайски вази от син порцелан, блестящ с хромираните си части мотоциклет „Харли Дейвидсън“, върху чиято седалка Джони Кеш4 беше оставил автограф на собственика — някой си Фърди Франсиз…
Посетителят не бързаше и Мани получи възможност да го разгледа. Това, което видя, го направи още по-нервен. Започна де се притеснява още когато Харли Гоунт се появи за втори път и му предаде за съхранение дебелия жълт плик, инструктирайки го подробно какво да направи, ако не се чуят или видят след двадесет й четири часа.
Това беше преди два дни и Мани разбра, че нещо е станало с приятеля му. Не искаше да си представя точно какво, но нощем му се присънваха всички ужасяващи възможности.
Мъжът, който влезе в заложната къща, беше едър и здрав, с огромни юмруци. Бавно се приближаваше до тезгяха, зад чиято телена мрежа Мани го наблюдаваше с нарастващо безпокойство, умните му очи внимателно оглеждаха, изложените стоки, не пропускаха нито един от недостатъците им. Мани пък гледаше грозните белези по лицето му, деформирания от многобройни счупвания нос и усещаше как по гърба му се плъзна хладна струйка пот. Пристъпваше от крак на крак и мълчеше, дясното рамо нетърпимо го засърбя.