Но скоро страстта на младия ловец бе подложена на още по-трудно изпитание. Гората все повече гъмжеше от дивеч. Бързоноги елени и изящни сърни припкаха под дърветата и един добре прицелен куршум несъмнено би спрял техния бяг. После тук-там се появиха пуйки със светлокафява перушина, пекари, вид диви свине, много ценени от любителите на месо на дивеч, агути, които са заместители на зайците в Южна Америка, броненосци с черупка от люспи, подредени като мозайка, които спадат към класа непълнозъби.
И, трябва да признаем, Бенито проявяваше не само въздържаност, но и истински героизъм, когато съзреше някой тапир от породата, наричана в Бразилия „антас“ — тези миниатюрни слонове, които почти не се намират вече по бреговете на Горна Амазонка и нейните притоци — дебелокожи, толкова търсени от ловците поради своята рядкост, толкова ценени от гастрономите за месото им, превъзхождащо говеждото, л особено заради издатината на тила, която е най-вкусната им част. Да, пушката просто пареше в ръцете на този млад човек; но, верен на клетвата си, той я оставяше на мира!
Ах, боже мой! И все пак Бенито предупреди сестра си, ч пушката му ще гръмне сама, ако се озове на удобно разстояние за изстрел срещу някой „tamandoa assa“, вид голям, много интересен мравояд, убиването на който би влязло в ловджийските летописи като подвиг.
Но за щастие голям мравояд не се показа, не се появиха и пантери, леопарди, ягуари, гепарди, обозначавани в Южна Америка под общото название „онса“, които не бива да се допускат наблизо.
— В края на краищата — рече Бенито, като се поспря, — — хубаво е човек да се разхожда, но да се разхожда безцелно…
— Безцелно ли! — възкликна Миня. — Но нали нашата цел е да гледаме, да се любуваме, да обиколим за последен път тези южноамерикански лесове, които няма да видим вече в Пара, да им кажем последно „сбогом“!
— Ах, хрумна ми нещо! Бе се обадила Лина.
— На Лина може да й хрумне само някаква щуротия! — отзова се Бенито, поклащайки глава.
— Не е хубаво, братко — каза Миня, — да се подиграваш на Лина, когато тя се старае да придаде на нашата разходка цел, каквато ти за съжаление не виждаш!
— Още повече, господин Бенито, че моето хрумване ще ви хареса, уверена съм — отвърна младата мулатка.
— А какво е то? — запита Миня.
— Виждате ли тази лиана?
И Лина посочи една лиана от породата „сипо“, увита около исполинска мимоза, листата на която, леки като перца, се затварят и при най-малкия шум.
— Е, та какво? — попита Бенито.
— Предлагам — отговори Лина, — всички да проследим тази лиана до нейния край…
— Ама че идея и цел! — възкликна Бенито. — Да вървим подир тая лиана независимо от пречките — гъсталаци, сечища, скали, ручеи, потоци, — да не се спираме пред нищо, да се промъкваме въпреки всичко…
— Ти наистина имаше право, братко! — засмя се Миня. — Лина е малко щурава!
— Хайде, хайде — отвърна брат й, — ти казваш, че Лина е щурава, за да не кажеш: Бенито е щурав, понеже й върви по волята!
— Е, нека бъдем щурави, щом това ви забавлява — отговори Миня. — Да тръгваме подир лианата.
— Не ви ли е страх… — забеляза Маноел.
— Пак възражения! — извика Бенито. — Ах, Маноел, нямаше да говориш така и щеше вече да си напред, ако Миня те чакаше на края!
— Но аз си мълча — отвърна Маноел. — Не казвам нищо повече, подчинявам се! Да вървим подир лианата!
И ето, те тръгнаха, весели като деца през ваканция! Тази растителна нишка можеше да ги заведе далеч, ако я следваха упорито до края, като нишката на Ариадна21, с тази разлика, че нишката на наследницата на Минос помогнала за измъкването от лабиринта, а тази можеше да ги завлече още по-навътре.
Всъщност това беше лиана от семейство саса, една от ония „сипо“, известни под названието „червена жапиканга“, които по дължина достигат често до няколко левги. Но в края на краищата нали честта им не беше заложена в тази работа.
Лианата минаваше от дърво на дърво и краят й се не виждаше. Тя ту се увиваше около дънерите, ту окичваше клоните с гирлянди, тук се прехвърляше от драконово на палисандрово дърво, там — от исполински кестен, „ber. Holletia excelsa“, на винени палми — „бакаби“, клоните на които Агаси сполучливо оприличава на дълги коралови пръчки със зелени точици. После лианата се провираше между „тукуми“ — фикуси, извити причудливо като вековни маслинови дървета, от които в Бразилия се наброяват не по-малко от четиридесет и три разновидности — именно от тези видове млечкови се добива каучукът; между „гуалти“ — красиви палми с гладко, изящно, стройно стъбло, какаови дървета, които растат от само себе си по бреговете на Амазонка и нейните притоци, различни меластоми, едни с розови цветове, други обкичени с кичури белезникави сочни меки плодове със семенца.
21
Ариадна — дъщеря на Минос, легендарен цар на древен Кипър, която според гръцката легенда дала на юнака Тезей кълбо конци, за да може по нишката да се измъкне от лабиринта. — Б.пр.