— Жак дьо Моле е стар човек. Беше благородник и на голям пост. Ако е сторил грешки, изкупил ги е предостатъчно. Не забравяйте, че ви е държал над купела при кръщението ви. Вярвайте ми, голямо злодеяние ще се извърши, и то пак заради Ногаре и Марини! Като разсипват ордена, тия хора от долно потекло удрят върху цялото рицарство и големите барони.
Кралицата изглеждаше затруднена. Очевидно работата не беше по силите й.
— Не мога да съдя — рече тя, — не мога да съдя!
— Вие знаете, че съм много задължен на чичо ви; той ще ми бъде признателен, ако се сдобия с такова писмо от вас. И после милосърдието много приляга на една кралица; то е женско чувство и за него само ще ви похвалят. Някои ви обвиняват в коравосърдечие, вие ще им докажете обратното. Направете го за себе си, Изабел, пък и заради мен.
Тя му се усмихна:
— Макар че приличате на караконджо, сте много ловък, братовчеде. Добре, ще напиша писмото, което желаете, и ще можете да отнесете и него. Кога си заминавате?
— Когато ми заповядате, братовчедке.
— Мисля, че кесиите ще бъдат доставени утре. Твърде скоро наистина.
В гласа й се почувствува съжаление. Пак се погледнаха и Изабел отново се смути.
— Ще чакам ваш пратеник, за да зная дали да тръгна за Франция. Довиждане, братовчедке, ще се видим довечера на трапезата.
Д’Артоа се сбогува и след като излезе, стаята някак особено утихна, също като планинска долина след буря. Изабел затвори очи и дълго седя неподвижна.
Призваните да играят решителна роля в историята на народите често пъти не съзнават колко общи съдби въплъщават в себе си. Двете лица, които току-що бяха привършили своя дълъг разговор в един следобед през месец март 1314 година в Уестминстърския дворец, не можеха да допуснат, че, съгласувайки действията си, ще станат първите виновници за една война между Франция и Англия, продължила повече от сто години.
II
ЗАТВОРНИЦИТЕ ОТ ТАМПЛ
Стената беше варосана. В сводестото помещение, издълбано в подземието, започна да прониква мътна, жълтеникава светлина.
Затворникът, който дремеше, сложил глава върху скръстените си ръце, трепна и изведнъж се изправи настръхнал, с разтуптяно сърце. Видя, че през отдушника се стича утринната мъгла и се ослуша. Биенето на камбаните на парижките църкви Сен Мартен, Сен Мери, Сен Жермен л’Оксроа, Сен-т-Йосташ Света Богородица се долавяше отчетливо, макар и заглушено от дебелите зидове; биеха и камбаните в селата Ла Куртий, Клинянкур и Монмартр.
Затворникът не чу никакъв обезпокоителен шум. Пак неговата вътрешна тревога беше го накарала да скочи стреснато, тревогата, която го обземаше при всяко събуждане, защото неговият сън беше винаги кошмарен.
Вдигна от земята една дървена паничка и отпи жадно глътка вода, за да успокои треската, която вече от много дни го измъчваше. След това остави паницата, за да може повърхността на водата да се уталожи, и се наведе над нея като над огледало. Появилият се там образ, тъмен, с неясни очертания, беше образ на стогодишен старец. Той постоя известно време така, като търсеше в това разлято лице, в старческата брада, в устните, потънали в беззъбата уста, в дългия измършавял нос, който се люлееше на дъното на паницата, нещо останало от предишната си външност.
После бавно се надигна и пристъпи две крачки, докато усети, че веригата на крака му, закрепена о стената, се опъва. Тогава изведнаж закрещя:
— Жак дьо Моле, Жак дьо Моле! Аз съм Жак дьо Моле!
Никой не му отговори; той знаеше, че никой няма да му отговори, но имаше нужда да произнесе собственото си име, за да не се побърка, за да си спомни, че бе командувал армии, управлявал провинции, притежавал власт, равна на кралската, и че докато в него има искрица живот, ще продължава да бъде, дори и в тъмница, великият магистър на Тамплиерския орден8.
От някаква излишна жестокост или пък като горчива подигравка бяха му определили за затвор една подземна стая в голямата кула на замъка Тампл, седалището на ордена.
— И като си помисля, че аз възстанових тая кула! — промълви великият магистър гневно и удари по стената с юмрук.
Ударът го накара да извика. Беше забравил смазания си при изтезанията палец. Но къде ли по тялото му нямаше рани, къде ли не го болеше? Откакто го бяха изтезавали с уреда за стягане на краката, кръвта му не циркулираше правилно в крайниците и той се измъчваше от страхотни изтръпвания… Заклещиха нозете му от коленете надолу в дъбови дъски, които „мъчителите“ затягаха, като набиваха с чук клинове, а студеният, настойчив глас на Гийом дьо Ногаре, пазителя на държавния печат, го увещаваше да признае. Да признае какво?… Не издържа и загуби съзнание.
8
Суверенният орден на рицарите на Ерусалимския храм (Тампл) е бил основан през 1128 година, за да осигури охраната на светите места в Палестина и да пази пътищата на поклонничеството. Изработеният от свети Бернар устав бил строг. Той повелявал на рицарите целомъдрие, бедност и послушание. Забранено им било „да се заглеждат в жените… да целуват жена — било вдовица, било девица, било майка, сестра, леля, било каквато и да е друга жена“. Длъжни били във война да приемат бой един срещу трима и нямали право да се освобождават от плен чрез откуп. Позволен им бил лов само на лъвове.
Като единствена добре организирана военна сила тези монаси бойци давали командния състав на бандите, често пъти твърде разюздани, които съставлявали кръстоносните армии. Поставяни винаги в първите редици при атака и в ариергарда при отстъпление, страдащи често от некомпетентността и съперничествата на командуващите принцове, те загубили по бойните полета в течение на два века повече от 20 000 души — число, значително за ефективите им. Към края допуснали няколко пагубни стратегически грешки.
През цялото това време те се проявявали като добри администратори и тъй като всички имали нужда от тях, европейското злато се стичало в джобовете им. Цели провинции били поставени под тяхно попечителство. В продължение на сто години тамплиерите осигурявали действителното управление на Латинската империя в Цариград. Движели се из света като господари и не плащали данъци, нито даждия, нито някакви такси. Зависели само от папата. Имали командерии из цяла Европа и в Средния Изток, но центърът на организацията им бил в Париж. Обстоятелствата ги довели до големи банкови операции. Светият престол и главните европейски владетели имали при тях текущи сметки. Давали заеми срещу залог и авансирали откупи за пленници. Император Балдуин им заложил „истинския кръст на Христа“.
Експедиции, завоевания, богатства — всичко при тамплиерите е било чрезмерно, включително и процесът, който довел до унищожението им. Пергаментният свитък, който съдържа записа на разпитите им през 1307 година, е дълъг двадесет и два метра и двадесет сантиметра. По този гигантски процес споровете не са престанали и досега. Някои историци се обявяват против обвиняемите, други против Филип Хубави. Няма съмнение, че повдигнатите срещу тамплиерите обвинения са до голяма степен лъжливи или преувеличени; но също така няма съмнение, че тамплиерите са допуснали доста сериозни догматически отклонения. Продължителните им пребивавания в Ориента ги поставили в допир с известни увековечени обреди на първичната християнска религия, а също така и с ислямската религия, срещу която са се борили, а даже и с някои тайнствени езотерични традиции на древния Египет. Така че по силата на едно твърде обичайно за средновековната инквизиция отъждествяваме, по повод церемониите им при приемането, се повдигнало обвинението в идолопоклонничество, демонизъм и магьосничество.
Аферата с тамплиерите не би представлявала голям интерес, ако не беше дала отзвук чак в нашата съвременност. Известно е, че орденът на Тампл веднага след официалното му разтуряне се е възстановил под формата на тайно международно сдружение и имената на тайни велики магистри се срещат чак до XVIII век.
Тамплиерите са основоположници на Компаньонажа (работнически отраслови сдружения), институция, която и днес съществува.
За далечните си командерии тамплиерите се нуждаели от работници християни. Организирали ги и им дали правилник, наречен „дълг“. Тези работници не носели меч, били облечени в бели дрехи и като участници в кръстоносните походи построили в Средния Изток грамадни крепости, чийто стил се нарича в архитектурата „великолепие на кръстоносците“. Там възприели някои методи в работата от античността, с които си послужили на запад при строежа на готическите църкви. В Париж тези компаньони живеели около Тампл или в съседните квартали и се ползували с данъчни привилегии. Този квартал в продължение на петстотин години бил център на квалифицираните работници.
Посредством сдруженията на компаньоните тамплиерският орден се свързва с началото на франкмасонството. Във франкмасонството срещаме „изпитанията“в приемните церемонии и дори съвсем определени емблеми, които са същите като на бившите работнически сдружения, и факт, още по-странен — срещат се и върху гробовете на някои архитекти от фараонския Египет. Всичко това дава основание да се мисли, че тези обреди, емблеми и стил на работа са били внесени в Европа от тамплиерите.