Хрумна му да поговори с Хинде, но се отказа. Първо, беше немислимо той да има нещо общо с изчезването на Йени. Евентуалното изчезване, поправи се Харалдсон. Вероятно имаше напълно естествено обяснение какво се е случило.
Второ, преките му конфронтации с Хинде се бяха оказали неуспешни.
Харалдсон прогони страшните мисли. Тресеше го параноя. Беше прекарал твърде много време с Едвард Хинде. Онзи ужасен човек бе успял да му влезе под кожата. Той отново пробва мобилния телефон на Йени. Тя не отговори. Харалдсон не можеше да се отърси от чувството, че нещо не е наред. Той пак взе папката „Виждания и цели“, но скоро я остави. Отвори електронната си поща. Имаше няколко съобщения, на които трябваше да отговори, но не можеше да се съсредоточи.
Някой беше взел Йени.
Тя беше тръгнала с този човек и бе изчезнала.
Харалдсон не можеше да седи със скръстени ръце, сякаш не се е случило нищо.
Той излезе от кабинета си и от „Льовхага“ и се прибра вкъщи.
90.
Едвард Хинде седеше с кръстосани крака на леглото си. Със затворени очи. Спокоен. Дишаше равномерно.
Съсредоточен.
Отпуснат.
Вглъбен в себе си.
Веднага щом беше чул първите слухове за Ралф, които се разпространиха в отделението, той се бе заловил за работа. Беше споменал в близост до единия от надзирателите, че не се чувства добре и че ще се върне в килията да си почине. Влезе вътре, затвори плътно вратата, пъхна се под леглото и веднага започна да отвинтва капака на отдушника. Работеше бързо, съзнавайки, че това е най-слабата част на плана. Малко вероятно беше някой от другите затворници да се вмъкне неканен, но ако го стореше, това щеше само да го разсее, нищо повече. Отвореше ли вратата някой надзирател обаче, това щеше да е краят. Стресът на ситуацията му помогна. Едвард никога не беше махал капака за толкова кратко време. Бръкна вътре и извади вилицата, която беше откраднал от столовата вчера, и буркана, който му беше донесъл Томас Харалдсон.
Седемстотин и петдесет грама мариновано червено цвекло.
Хинде сложи капака, но не го завинти. Изправи се, пъхна вилицата в чорапа си и скри буркана с червеното цвекло под дрехата си. Това беше следващото рисковано начинание. Дори ако държеше ръцете си увити около стомаха си, сякаш го боли, нечие зорко око можеше да забележи буркана. Обаче нямаше друг начин. Той се приведе леко, излезе от килията и забърза към тоалетните.
Ръце около стомаха. Бързи, тътрещи се стъпки. Човек в бедствено положение.
Едвард влезе в една от кабинките, извади буркана и го сложи на ръба на умивалника. Измъкна дебела купчина тоалетни кърпи от кутията и ги разстла върху капака на тоалетната. След това отвори буркана, набоде няколко парчета с вилицата и ги остави да се оттекат, а после ги сложи върху хартиените кърпи и започна да ги мачка. Когато станаха на каша, той ги загреба с вилицата и ги напъха в устата си. Сетне повтори същото няколко пъти, докато изпразни буркана. Към края стана трудно. Седемстотин и петдесет грама червено цвекло беше повече, отколкото мислеше. Преди да излезе от тоалетната, Хинде взе буркана и изпи останалата течност. След това го изплакна с вода, отново го скри под дрехата си, пъхна вилицата в чорапа си и се върна в килията. Този път не си направи труда да скрие буркана, а го остави зад бюрото. Седна на леглото, подви крака под себе си и затвори очи.
Планиране. Търпение. Решителност.
Едвард седя на леглото един час. Роланд Юхансон би трябвало да е изпълнил задачата си във „Вестерас“ и да е готов за следващата мисия. Крайно време беше за втория етап.
Хинде бавно изпъна краката си, стана и пак се мушна под леглото, за да вземе шишенцето, което му беше донесъл Харалдсон.
„Ипекак“.
Двеста и петдесет милилитра.
Той отвъртя капачката и изпи съдържанието на две глътки. Вкусът не беше приятен, но това нямаше значение, защото нямаше да го задържи дълго. Преди да излезе от килията, Едвард реши, в края на краищата, да скрие в отдушника празното шишенце и буркана. Щеше да бъде глупаво да се издъни само защото го е домързяло и е проявил небрежност. Чувстваше обаче, че няма да има време да завинти капачката. Стомахът му къркореше. Отиде в общата стая, като се държеше за корема. Челюстите му бяха стиснати и почувства, че наистина се изпотява. Спря в средата на стаята.