Гостната миришеше на цветя и дим от пури. Видът й не се беше променил от оня миг, когато преди десет години за първи път бях влязъл в нея — семейство Браун купуваше само най-доброто, само това, което беше направено да издържа на времето. Мисис Браун имаше добър вкус или поне говореше много за добрия вкус и редовно посещаваше разпродажбите и антикварните магазини; но никоя от новите й покупки не се усещаше. Човек не забелязваше двойното кресло хепл уайт, нито кутията от шератонски порцелан, а дебелия тъмнозелен килим, дълбочината на креслата, изобилието от цветя, сребърни кутии, чаши и статуетки; ако погледнеше стените, не виждаше двата висящи шкафа от осемнадесетия век или серията гравюри със спортни сцени, които бяха почти единствените остатъци от богатството на Сентклерови, а само тежките, релефни тапети. Сигурно за стотен път си помислих, че тази стая е като хол на общественик; можеше да бъде преддверие на хотел или приемна на градски кмет.
Роза, по-младото съкровище, дойде при мен с поднос пълни чаши. Към нея не изпитвах толкова силна неприязън, като към Хариет, но тя служеше у Браунови едва от десет години. И тя щеше да се научи; стори ми се, че тази сутрин следеше движенията ми с особено внимание. Отдръпнах погледа си от Нора, която току-що бях видял в най-отдалечения ъгъл, и попитах Роза как е племенницата й. Тя се усмихна, квадратното й червено лице за миг стана почти хубаво.
— Сега е много добре, благодаря ви, сър.
Тази племенница беше всъщност нейна дъщеря, на Роза — веднъж мисис Браун го бе казала на Сюзън. Старата вещица имаше и своите добри страни, но те не можеха да ме накарат да я мразя по-малко.
Огледах стаята; Сюзън говореше оживено с Марк и Сибил. Приближих се към Нора. Мисис Браун бе погълната от разговора си с проповедника Тинтман и нито веднъж не ме забеляза.
Нора стоеше сама. Тя не изглеждаше нещастна от самотата си, нито се мъчеше да я прикрие, разглеждайки картините, мебелировката или разните дреболии — тя беше достатъчна за себе си, нито бягаше от другите, нито се нахвърляше към тях.
— Отново се срещаме — казах. — Мога ли да ви донеса нещо?
— Не, благодаря.
Видях на масата до нея пълна чаша шери.
— Това сигурно е първото ви посещение.
За моя най-голяма изненада не можех да измисля нищо, което да кажа.
— Да, до известна степен — отвърна тя. — Прави силно впечатление.
— Десет спални — поясних аз. — Четири бани. Игрище за тенис, плувен басейн, парк четири акра15.
— Четири акра? — попита тя недоверчиво.
— Деветнадесет хиляди триста и шестдесет квадратни ярда.
Сложих леко ръка на рамото й; под тънката памучна материя усетих нейната топла и мека плът. Тя не се отдръпна, но устните й се разтвориха малко. Вгледах се продължително в нея: ще запомня това. Главата ми беше пълна с неща, които не желаех да помня; а сега имаше нещо, което исках добре да запомня, дори до назъбените стъклени копчета на роклята й.
— Никога не мога да се оправя с подобни данни — каза тя. — Страх ме е, че не съм родена за журналист.
— Сигурен съм, че не сте — отвърнах аз. — Но вашата работа ми харесва.
Роклята й беше с къси ръкави; исках да плъзна пръстите си надолу и да погаля голата ръка. Ръцете й бяха красиви, нито дебели, нито с изпъкнали мускули, но силни и закръглени. Приближих се до прозореца, без да свалям ръката си; тя лесно можеше да я отърси от себе си, но остана близо до мене.
— Погледнете — казах аз. — Всичко това е само около една шеста от парка.
— На мен биха стигнали и тези рози — отвърна тя.
Свалиху ръка от рамото й; няколко минути само бяхме заедно, но в стаята имаше и други хора. Познавах ги, всичките имаха дълги езици. А освен това към нас се приближаваше Лари Силвингтън, най-дългият от дългите езици.
Той блестеше в костюм от светлосиня италианска коприна и ръчно изрисувана розова връзка. Колкото да беше чудно, Лари бе търговец на вълнен текстил, дошъл бе да живее в Уорли преди десетина години и вече бе станал част от самия град. Беше клюкар, скандалджия и човек, когото винаги характеризираха не само като ерген, а като „ерген, разбира се“, със силно натъртване на „разбира се“. Но всички го обичаха; без да има кой знае какви таланти, той винаги биваше душата на компаниите. Дори мисис Браун го обичаше; може би чувствуваше, че присъствието на подобен екзотичен гост в къщата й доказва колко светска жена е тя, а мисис Браун понякога се наслаждаваше от ролята на светска жена, за да си почине от главната си роля — да бъде Господарка на замъка.