Исках поне веднъж да правя това, което ми е приятно, да докажа на Джин, че думите на песничката й не бяха верни; ако се падне тура, ще остана — казах си, — ако се падне тура, ще се обадя на Джин, както й бях обещал, ще гледам ревюто, този път с по-друго настроение, с мисълта, че ще получа това, което всички искат, но не могат да достигнат… И ще я чакам зад кулисите, и ще вечеряме в „Прюниър“…
Падна се тура. Сложих я в малкото джобче на сакото си, за да я запазя като спомен за своето освобождение. Но след това, когато взех в ръка телефонната слушалка, разбрах, че съм закъснял с десет години. Бях прекалено привикнал да вземам под внимание последствията от всяка постъпка, бях прекалено привикнал да преценявам всички „за“ и „против“, бях прекалено разумен, за да постъпвам лекомислено.
Радостта, която Джин показа, след като ме чу, нейният свеж, почти ученически глас, който следите от сценичния „кокни17“ приятно разкрасяваха, за миг обаче ме изкушиха да забравя всяка предпазливост.
— Искам да бъда с теб — казах аз.
После си представих как Сюзън вдига слушалката от телефона в спалнята ни. Апаратът беше жълт, за да подхожда на завесите, виждах го и си представях гласа на администраторката, която с голямо задоволство отговаря, че съм напуснал хотела в четири часа. Сюзън рядко се обаждаше по телефона, когато бях извън града, но това не значеше, че никога няма да го стори. Дойде ми на ум поне една причина да телефонира, макар че исках да отпъдя мисълта.
— И аз искам да си при мен — отговори Джин. — Тъжно ми е.
В телефонната кабина беше задушно; отворих вратата с крак.
— За съжаление, трябва да се върна — казах аз. — Барбара не е добре. Нищо сериозно, но мрънка за татко си.
— Много съжалявам. Бедното детенце! Какво й е?
— Не зная точно — отвърнах аз. — Ще го изкара. Някаква инфекциозна болест, която вилнее… — Бях се хванал с лъжата и продължих да приписвам на Барбара признаците на една болест, от която точно тогава всички се страхуваха — болест, която ме плашеше повече от всички други. Усетих се какво съм направил чак когато излязох от кабината. А всъщност разполагах с богат избор от лъжливи детски болести — ако бог обичаше малките депа, той го показваше по много чудноват начин.
Гласът на високоговорителя обяви влака за Ледърсфорд; аз бях застанал, изпотен и раздърпан, а в гласа сякаш долових назидателна нотка. Влакът за Ледърсфорд, който тръгва в шестнадесет и четиридесет и пет и спира в Петърбороу, Грентъм, Уейкфилд и Танбъри, се намира на десети коловоз. Има едно съобщение за мистър Джо Лемптън от Уорли. Мистър Джо Лемптън от Уорли — лъжата му е била открита. Мистър Лемптън ще бъде наказан за това. Мистър Лемптън ще бъде наказан за това.
Спомних си Барбара — как се сбогувах с нея в понеделник рано сутринта. Вмъкнах се тихичко в стаята й, за да не я събудя, но щом отворих вратата, тя се събуди и протегна ръце.
— Този път да спечелиш много стотинки, татко — каза тя. — Много, много стотинки.
— Защо? — попитах аз.
— Защото тогава ще си стоиш тук, татко.
Усмихнах се на спомена и гласът от високоговорителя се превърна в обикновено известие за тръгването и местоназначението на влака. Той можеше да прибави, че въпреки многото си недостатъци, Джо Лемптън обичаше дъщеря си; но това нямаше значение. Джо Лемптън го знаеше, знаеше го и тя, и той излъга само и само за да се върне по-скоро при нея.
И когато се настаних във вагон-ресторанта, аз си припомних, че през това пътуване едва ли бях спечелил много стотинки за себе си, но затова пък бях спестил огромно количество стотинки на дядото на Барбара. Това, което предсказах преди две седмици, се случи много по-скоро, отколкото очаквах. Няколко от нашите поръчки закъсняха, между тях и поръчката на Тифилд. Бях пратен в Лондон да се извиня смирено — но не прекалено смирено — тъй като доставките на стоманените сплави КЛ-51 и ХА-81 щяха да се забавят поне с един месец след обещаната дата и да го убедя да не отказва нито една от поръчките, дори и ако трябваше да му предложа по-изгодни условия. За моя изненада Тифилд се оказа по-отстъпчив, отколкото мислех, макар и да не скри радостта си, че Браун, чрез мен, беше принуден да го моли с шапка в ръка. Щяхме да имаме по-малка печалба от КЛ-51, но трябваше да се очаква, че той ще иска някакви отстъпки. Той беше в изгодно положение да го направи; въпреки че в договора за КЛ-51 нямаше клауза за датата на доставката, той беше в правото си да откаже закъснялата доставка. Единственото, което можехме да противопоставим при пазарлъка, оставаше ХА-81; но „Производствата Тифилд“ бе толкова крупна компания, че и това нямаше за тях голямо значение. Новото производство зависеше от ХА-81 и Тифилд, разбира се, искаше да го започне в срок; но няколко месеца закъснение нямаше да го разорят, а и ние не бяхме единствената фирма, която можеше да произведе тази сплав.