16
На другата сутрин валеше и духаше силен вятър. Докато карах по Маркет стрийт към Форест бридж, се почувствувах странно примирен. Хиляди пъти бях минавал по този път с колата — покрай общината, покрай ювелирния магазин „Винтрип“ покрай шивача „Финли“ покрай цветарницата „Ингет“, покрай бакалията „Пристли“, покрай стотиците сгради, които съставяха улицата; днес карах малко по-бавно заради дъжда, но това беше единствената разлика между миналите дни и днешния.
Моята жена ми беше изневерила, но светофарите, на които трябваше да се подчинявам, не бяха намалели; докладът за изчислителната машина, изглежда, беше приет с равнодушие, но аз все пак трябваше да завия наляво покрай Кристаделфийската18 черква. А след още хиляда пътувания щях съзнателно да спра да броя пътуванията, да не се безпокоя дали Марк е поканен в къщата ми, дали други хора ме изпреварват в „А. 3. Браун и компания“; след още хиляди пътувания щеше да има още едно последно. Никога не бях очаквал много от хората, освен от една жена; а тя беше мъртва. И може би беше мъртва, защото беше от моя тип, защото не е трябвало никога да разчита на другите за своето щастие.
Погледнах опашката на автобусната спирка за Ледърсфорд. На времето, когато за първи път се бях сдобил с кола, едно от най-сигурните ми удоволствия беше да видя на опашката някой познат. Сега всички мои познати имаха коли; притежанието на кола вече не беше великолепие, блестящ символ, както бе веднага след войната. Но тази сутрин бях достатъчно дребнав, за да огледам лицата на опашката и открия някой белег на завист, за да мога да се утеша, че макар и да изминавах същия път като тях, поне пътувах по-комфортно.
Точно тогава забелязах единственото лице, по което никога нямаше да се изпише завист, спокойно и розово под синия чадър. Спрях колата и отворих другата врата.
— В Ледърсфорд ли отивате?
— В центъра — отвърна Нора.
— И аз съм нататък. Скачайте вътре, преди да сте се измокрили още повече.
— Радвам се, че минахте оттук — каза тя и седна до мене. — Но наистина ли отивате към центъра? Браун е на Бирмингам роуд, нали?
— Там е, разбира се. Но ние не отиваме там. Не отиваме и в града. След няколко секунди, когато пресечем моста и навлезем в гората, на главата ви ще бъде надяната една кърпа и в следващия миг…
— Ще се събудя в Буенос Айрес. — Тя се изсмя. — Трябва да ви кажа, че сте значително по-жизнерадостен, отколкото при последната ни среща.
— Никога не съм бил жизнерадостен на заседанията на съвета.
— Нито пък другаде.
— Не знаех, че ми личи.
— Личи ви, съветник Лемптън, личи ви. Сигурна съм, че би ви било много приятно да прикривате мислите си, но вашето лице не е подходящо за тази цел.
— Не ви ли харесва лицето ми?
— Не много — отговори тя. — Всъщност не харесвам нищо у вас.
— Срамота! Какво по-точно не харесвате?
— През цялото заседание на съвета ме зяпахте. Сигурно всички са го забелязали. А после ми говорихте, сякаш Питър изобщо го нямаше.
— Нямаше го — потвърдих аз. — Виждах само един бележник и чифт очила. Сърдите ли ми се?
— Защо да ви се сърдя?
— Ясно показах, че ви желая. Не се държах много добре, нали?
— Предполагам, че никога не сте се държали добре.
Погледнах я; тя се усмихваше. Извърнах се назад към пътя.
— И вие нямахте нищо против лошото ми държание?
— Не ставайте толкова хитър — посъветва ме тя остро. — И ме почерпете с една цигара.
— Цигарите са в десния ми джоб — отвърнах аз. — Моля ви да ми запалите и една за мен.
Усетих ръката й в джоба си.
— От вас винаги ми се допушва — каза тя и сложи цигарата в устата ми.
Върху цигарата не бяха останали следи от червило, но сякаш се бе запазил вкусът на нейния парфюм. Спомних си един разказ от учебника ми по латински: имало една съкровищница и един хитър крадец. Съкровищницата била надълбоко и облицована с олово, но накрая хитрият крадец се промъкнал в нея. В разказа той бе наказан; но това беше приказка за деца, не за възрастни.
Бяхме излезли от гората и се спускахме по хълма към селото Харкъмб. Скоро, при пътния знак, веднага зад енорийската черква, щяхме да преминем от Уорли в Ледърсфорд, скоро въздухът щеше да загуби своята свежест, силният вятър щеше да изчезне сред подгизналите поля, Ринг роуд, прав като линия, щеше да промени пътуването в нещо неподходящо, във всичко онова, с което се бях примирил, преди да срещна Нора. И скоро комините на Ледърсфорд щяха да ми припомнят, че задълженията ми започват отново, че действията ми се подчиняват на здравия разум. Сега обаче, докато бяхме още в Уорли, докато не бяхме напуснали моята страна, беше време да кажа всичко.