Огледах градината, за да се освободя от мрачното настроение, което безпричинно ме бе обхванало през тази хубава пролетна утрин. Следобедът ми предстоеше доста работа и бог ми е свидетел, че се нуждаех от малко физически усилия. Настроението ми се поправи; ще запаля пролетна клада. О, тогава ме обзе неочакваната анархистична мисъл: исках да изгоря не само боклука от градината, а и много други неща. Чувствувах се смазан от вещите, от материалната собственост, които бях събрал през десетте години брачен живот, на стойност около две хиляди и седемстотин лири извън моята кола „Зефир“ и „Морис 1000“ на Сюзън. Всяка година, вместо да добавям само стойността на новите придобивки, аз правех изцяло нова инвентаризация на вещите си и досега този ритуал ми доставяше трезво, но силно задоволство. Досега, досега; а днес някак исках да започна наново.
Барбара изтича откъм къщата.
— Татко, време е за черква!
Както винаги тя говореше, сякаш ни заплашваше страшна угроза; вдигнах я и я задържах малко в ръцете си.
— Има много време, миличка моя, цяло море от време — казах кротко.
Но тя се освободи от ръцете ми и се помъчи да ме помъкне към гаража.
— Ще закъснеем, татко, ужасно ще закъснеем… — и заплака.
На вратата се появи Хари. Косата му беше разрошена, а челото — изцапано с черно. Гледаше ни с лека усмивка. Тази усмивка не напускаше лицето му, откак миналата година бе тръгнал на училище; с леко подсилване можеше да се нарече загадъчна, но аз имах собствено определение за нея. Наричах я „Карутърс“3; с такава усмивка сахибът4 гледаше как работят и играят туземците — странни типове, тези туземци почти приличат на човешки същества… Така сякаш казваше Карутърс не на мен, а на своя невидим придружител, момъка от собственото му племе.
Изтрих очите на Барбара.
— Ще си изплачеш клепките — пошегувах се аз. — Погледни Хари. Той никога не плаче.
Сълзите й потекоха отново.
— Хари е момче! Хари е момче!
Знаех какво иска да каже. Тя имаше право да плаче; имаше право и да са й дълги клепките. Всъщност клепките на Хари бяха по-дълги от нейните; едва миналата неделя баба й го беше подчертала и това продължаваше да я гложди.
Усмивката на Хари се превърна в смях. Сега вече се смееше като нахален малчуган.
— Ти можеш и да не се смееш — рекох аз. — Нямаш много време. Целият си оплескан с чернилка. Върви в банята.
Побутнах го леко; той потръпна от моя допир, но не мръдна.
— Какво чакаш?
Долових раздразнението в гласа си; нямах причини за това, но Хари винаги успяваше да ме раздразни.
— Не мога да отида в банята — отвърна той.
— Защо да не можеш?
— Защото мама е вътре. Така че не ми остава нищо друго, освен да чакам търпеливо.
Прозя се и по лицето му се изписа изразът на Карутърс.
— Знаеш какво искам да кажа. Измий си лицето и ръцете и си облечи празничните дрехи.
— Нямам празнични дрехи — отвърна той.
— Разбирам те. Слушал съм изказванията на баба ти по въпроса. Но престани да спориш за глупости и направи каквото ти казвам.
Барбара се вслушваше напрегнато в разговора и най-после беше престанала да плаче.
— Ти си лош, Хари — укори го тя. — Винаги отвръщаш на татко.
Хари повдигна рамене. Жестът беше типичен за него, също като на възрастен; мълчаливо даваше да се разбере, че всичко, което правя или говоря, няма никакво значение.
— Не се безпокой — отвърна той. — Ще отида да се измия и ще си облека празничните дрехи.
Хари влезе в къщата и аз се почувствувах зъл, но въпреки това смятах, че имам право.
Щом влязохме в черквата, и ми стана по-добре. Вече десет години ходехме в „Свети Алфред“; може би отначало бях започнал да ходя, за да направя удоволствие на тъща си, но сега отивах за собствено удоволствие. (И без това отдавна бях спрял всякакви опити да доставям удоволствие на мисис Браун.)
Не зная защо ми беше толкова приятно да ходя там; вътре бе влажно, миришеше на плесен и пейките приличаха по-скоро на первази, отколкото на седалки. И понеже беше семейна черква на рода Сент Клер, понякога ми приличаше на частен музей, а не на божи дом. Цялата сграда беше пълна с паметни плочи, които изтъкваха какви достойни бойци, политици, работодатели, родители и покровители на изкуствата са били едни или други представители на рода. Но най-вече бойци; дори беше изложено едно окъсано бойно знаме, за което се говореше, че било взето при Рамили5. Но въпреки всичко това оставаше единственото място, с изключение на банята, където не можеха да ми досаждат, където не трябваше да вземам решения, не бях длъжен да слушам как тъстът ми препоръчва „да мисля в крупни перспективи“ или как тъща ми обяснява на моя син, че хората, които се обличат добре, нямат празнични дрехи, защото по такъв начин те признават, че понякога обличат и по-лоши дрехи. Дори и да нямаше смисъл в думите, които сега слушах, те поне звучаха, сякаш бяха пълни със смисъл. „Което бог е създал, побеждава света. И кой ще победи света, ако не този, който вярва, че Исус е син божи?“