— Млади човече — каза ми той, — моят съвет е никога вече да не тръгвате по море. Трябва да се отнесете към случилото се като към сигурен и ясен знак, че морският занаят не ви подхожда.
— О, господине, та нима вие никога вече няма да плавате? — попитах го аз.
— Моето е друго — отвърна ми той. — Това ми е работата, следователно изпълнявам дълга си, но щом като вие сте предизвикали съдбата, виждате какво ви предложи небето да опитате и какво ще трябва да очаквате, ако не се откажете; може би цялата беда ни сполетя заради вас, както е станало с кораба за Тарсис заради Йона4. Кажете — продължи той — кой сте вие всъщност? И по какви причини тръгнахте да плавате?
При тези думи аз отчасти му разправих историята си, докато накрая той не бе обзет от неочакван пристъп на гняв.
— В какво съм виновен, та такъв окаян нещастник е попаднал на моя кораб? — извика той. — Купища пари да ми обещават, не бих стъпил вече на кораб, където се намира той!
Както обясних, неговият изблик на ярост се разпалваше и от загубата, която бе претърпял, затова надхвърли границите, които имаше право да си позволи. Все пак по-късно капитанът разговаря сериозно с мене, като ме увещаваше да се завърна в бащиния дом и да не предизвиквам провидението в своя вреда; твърдеше, че явно ми е бил даден Божествен знак, за да се спра.
— И, млади човече — продължи той, — бъдете сигурен: не се ли завърнете, където и да отидете, ще срещате само беди и разочарования, докато не се сбъднат думите на баща ви!
Скоро след това се разделихме, защото аз не се впуснах в обяснения. Повече не го видях. Какво е предприел, нямам представа. Що се отнася до мене, след като имах някакви пари в джоба, тръгнах за Лондон по суша, където, както и докато стигнах там, често се борех със себе си какъв път в живота да поема: дали да се прибера у дома, или да стана моряк.
И най-добронамерените ми помисли да се завърна биваха отхвърляни поради чувство на срам: веднага си представях как ще ми се присмиват съседите и колко ще се срамувам да погледна в очите не само родителите си, но и всекиго другиго. Впоследствие това ме накара често да забелязвам колко пълна с противоречия и безразсъдство е обичайната човешка природа, особено у младежите, по отношение на разума, който трябва да ги ръководи в определени случаи: те не се срамуват да вършат грях, но се срамуват да се покаят; не се срамуват от деяние, заради което с право биха ги нарекли глупаци, но се срамуват да отстъпят, за което биха били уважавани като мъдреци.
И все пак известно време останах в това положение, без да зная какви мерки да предприема и по какъв път в живота да тръгна. Нежеланието ми да се завърна у дома беше вее така непреодолимо и като измина малко време, споменът за бедата, която ме бе сполетяла, избледня и се уталожи, а с това избледня и слабият ми подтик към желанието да се завърна. Накрая съвсем престанах да обръщам внимание на тези мисли и започнах да търся начин, по който да замина.
Злият гений, който първоначално ме откъсна от бащиния дом и без време ме въвлече необмислено и неразумно да тръгна подир някаква по-голяма сполука; геният, който ми внуши тези представи с такава сила, че ме направи глух за всеки добър съвет, за доводите, а и за волята на баща ми — да, именно същият този зъл гений, какъвто и да е бил, ме изправи пред най-окаяното измежду всичките ми начинания: качих се на кораб, плаващ за африканския бряг. По-точно, казано на прост моряшки език, правещ курс за Гвинея.
За голямо нещастие въпреки всички тези премеждия аз не се наех като моряк, при което вероятно щеше да ми се наложи да се трудя малко по-уверено от обикновено, а същевременно щях да изуча задълженията и работата на юнгата, така че след време можех да натрупам опит и да отговарям на изискванията ако не за капитан, то поне за помощник-капитан или боцман. Ала писано ми било винаги да избирам по-лошото — така стана и сега: понеже както винаги имах пари в джоба и прилични дрехи на гърба, качих се на борда като джентълмен, поради което нямах никакво отношение към кораба, нито пък се научих да върша нещо.
Най-напред още в Лондон жребият ме прати в една твърде добра компания, което не се случва често на един разпуснат, заблуден младеж, какъвто бях тогава: в повечето случаи дяволът тутакси се намесва, за да сложи някакъв капан, но с мене не стана така. Още в началото се запознах с капитана на кораб, който беше плавал до гвинейския бряг и понеже беше преуспял там, възнамеряваше отново да замине. Допадна му как говорех — по това време беше приятно да се общува с мене — и когато узна за намерението ми да видя света, каза ми, че ако пътувам с него, няма да направя никакви разходи; ще бъда негов другар, ще се храним заедно, а пък ако си взема някаква стока, ще ми бъдат предоставени възможности, позволени в търговията, и не е изключено да постигна сполука.