— Човекът, с когото си имах работа, беше скипетар, дори миридит.
Той поклати недоверчиво глава и продължи:
— Щом си успял да отклониш чакана му, той е бил обезоръжен и ти си го победил, нали?
— Да. Наистина беше в мои ръце, но аз му подарих живота. Затова той ми даде брадвата си, която виждаш затъкната в пояса ми.
— Тайно се възхищавах от този чакан. Много е хубав и мислех, че си го купил някъде, за да изглеждаш съвсем войнствен. Но все пак в твоите ръце той е безполезен, защото не умееш да го хвърляш. Или вече си се упражнявал в това изкуство?
— Да, но не с чакан, а с друг вид брадви.
— И къде беше това?
— Далеч оттук, в Америка, където има диви народи, чието любимо оръжие е брадвата. При тях придобих тази сръчност. Там бойната брадва се нарича томахавка.
— Но един дивак изобщо не може да се сравнява с който и да е миридит!
— Тъкмо обратното. Не вярвам, че един скипетар може да хвърля така сръчно чакан, както индианецът томахавката си. Чаканът се хвърля по права линия, а томахавката в дъга.
— Нима някой наистина е в състояние да направи подобно нещо?
— Всеки червенокож воин го умее, аз също. Бузите му се изчервиха, а очите му заблестяха. Той спря коня си, като застана напречно пред моя, така че принуди и мен да спра, и каза:
— Прощавай, ефенди, че съм толкова припрян. Какво съм аз в сравнение с теб! Но въпреки това ми е трудно да повярвам на думите ти. Ще ти призная, че и аз хвърлям чакан и съм готов да се меря с всеки. Затова знам колко години упражнение са необходими, докато човек стане майстор на такова оръжие. За съжаление не нося моята брадва.
— Наистина досега не съм хвърлял чакан — гласеше моят отговор, — но мисля, че дори първия и втория път да не улуча целта, то при третото хвърляне ще успея.
— О, ефенди, не се заблуждавай!
— Не се заблуждавам и ще хвърля брадвата по-изкусно от теб.
— Така ли?
— Като го мятам, оръжието лети известно време към земята, после се издига, описва дъга и улучва точно там, където искам.
— Това е невъзможно!
— Наистина става така.
— Ефенди, хващам се за думите ти. Ако имах повече пари в себе си, щях да се обзаложа с теб.
Исрад слезе от коня си. Беше обхванат от такава възбуда, че истински се забавлявах.
— Клетият човек! — каза Халеф, правейки надменен жест.
— Кого имаш предвид? — попита Исрад.
— Теб, разбира се.
— Да не би да мислиш, че ефендито ще спечели облога?
— Със сигурност.
— Виждал ли си го някога да мята чакан?
— Не, но той може да направи всичко, което поиска. Сихди, съветвам те да се обзаложиш с този млад човек. Той ще ти плати и ще трябва да те помоли за извинение.
Истинска нелепост беше да приемам предложението на Исрад. Ако се забавехме тук заради тази детинщина, само щяхме да си изгубим времето. Но всъщност ставаше дума само за няколко минути, пък и аз самият бях любопитен да видя дали ще успея да се справя с чакана така, както умеех да правя това с томахавката. Един такъв опит нямаше да е излишен, защото всеки момент можеше да се яви повод наистина да се наложи да посегна към брадвата. Затова беше добре да знам дали ще мога да се справя с нея. Попитах Исрад:
— Колко пари имаш в себе си?
— Само пет или шест пиастъра.
— Залагам срещу тях сто пиастъра. Какви условия ще поставим?
— Хм! — кимна той замислено. — Никога не си хвърлял чакан, а аз не съм свикнал с твоя. Така че е най-добре първо да направим няколко опита, примерно три.
— Съгласен съм.
— След това обаче всеки от нас ще има право само на едно хвърляне по целта — каза той.
— Доста неблагоприятно. Тъкмо последното хвърляне може да е неуспешно по някакво непредвидимо обстоятелство.
— Е, добре, тогава по три хвърляния за всеки. Който хвърли най-добре, получава парите. Ще хвърляме по най-близкото дърво пред нас. Това е дишбудак агаджи[1]. Чаканът трябва да се забие в ствола.
Бяхме спрели недалеч от една рекичка. Всъщност това беше същият поток, който извираше от долината под нас, където се бяхме отбили за малко. Край водата имаше няколко дървета: ясени, елхи, а също и стари, разкривени върби, от чиито корони бяха покарали нови клончета. Най-близкото дърво беше споменатият ясен, на около седемдесет крачки от нас.
Слязох от коня и дадох чакана на Исрад. Той застана в устойчива позиция с разкрачени крака, завъртя тялото си в кръста, претегли брадвата с ръка, а после замахна. Брадвата прелетя съвсем близо край ясена, но не го докосна.