След някое време се извършва църковен брак, на който присъствува и мадам Дюпен. Но отношенията между нея и снахата остават хладни. Най-доброто у София-Виктория е гордостта й: „Като се чувствува плебейка от глава до пети, тя се смята в същото време по-благородна от всички земни патриции и аристократи.“ Ненавиждаща всякакви интриги, тя се държи така затворено, че не дава повод дори за студенина. Щастлива е само в своя дом, а съпругът й споделя в това отношение нейните чувства. „От тях съм наследила — казва Санд — скритото саможивство, поради което хората ми се струваха всякога непоносими, а моят Home9 — необходим…“ От тях тя е наследила и ужаса от обществото, чиито предразсъдъци им са донесли, толкова нещастия.
III
Детството на Аврора
„Когато майка ми заминава за Италия, мене ме отбиват и предават на една жена в Шайо. У тази добра жена прекарахме с Клотилда до две-тригодишна възраст. В неделен ден ни водеха в Париж, на магаре, в отделни кошници, заедно със зелките и морковите, които носеха за продан на пазара…“
Клотилда Марешал е братовчедка на малката Аврора Дюпен, дъщеря на леля й Люси. Тъй като бащиният род отказва да приеме Аврора, до четиригодишна възраст тя познава само рода на майка си и се привързва към него. Баща й, войник на империята, е за детето блестящо видение в сърма, което идва да го целуне между два похода. Много по-късно, когато вече може да чете писмата на Морис Дюпен, тя разбира колко много прилича на него. И тогава открива с радост в този изгубен баща художника, воина и бунтаря, който смята патрицианството за химера, а бедността за полезна поука; и се гордее, че прилича на него: „Аз съм едно навярно слабо, но все пак твърде точно негово отражение… Ако бях момче и бях живяла двадесет години по-рано, зная и чувствувам, че всякога бих постъпвала като баща си.“
Що се отнася до майката, Аврора е буквално влюбена в нея още от най-ранно детство. София-Виктория има рязък език и тежка ръка, но чарът, веселостта и вродената поетичност изкупват всичко. Макар и необразована, тя притежава „вълшебен ключ“ да отваря съзнанието на дъщеричката си за своя примитивен, но дълбок усет към красотата… „Ето нещо хубаво, гледай!“ — казва тя и никога не се мами със своя вкус на парижка гризетка. По цял ден готви, плете, шие в своя тавански дом на улица „Гранж-Бателиер“. Настанява Аврора между четири стола върху закрит мангал без огън и й дава да гледа книжки с митологични и евангелски картинки. Обяснява й ги простичко и остроумно; разказва й приказки, учи я да декламира басни, а вечер да повтаря молитви. Аврора лесно се залисва. Тя може да седи с часове на мангала като на трикрако столче и зяпнала, ококорила очи, да слуша приказка или някой съсед, който свири на флейта в съседна мансарда. И си припомня всякога с тъга този живот, изпълнен с обич, очарование и бедност.
През 1808 година полковник Дюпен е адютант на Мюра в Мадрид. Примирил се е с Наполеон; все още упреква императора, че проявява към ласкателите слабост, недостойна за велик човек; но въпреки всичко го обича. „Никак не се боя от него — казва полковник Дюпен — и тъкмо по това разбирам, че той струва повече, отколкото иска да се представи.“ Ревнива до безумие, София-Виктория се страхува от ухажванията на испанските красавици, и макар че е бременна в осми месец, отива с Аврора при мъжа си. Тежко пътуване във враждебна страна. Аврора помни от него само двореца Годоа в Мадрид и детската адютантска униформа, в която я обличат, за удоволствие на Мюра.
Морис Дюпен до майка си. Мадрид, 12 юни 1808:
София роди тази сутрин едно едро момченце… Аврора е много добре. Ще натоваря всички в току-що купената карета и ще тръгнем за Ноан… Тази мисъл, скъпа майчице, ме изпълва с радост…
Той очаква невероятно щастие от тази първа среща в родния дом на всички близки и обичани от него същества. Но връщането е тежко. Каретата минава през бойни полета с неприбрани трупове; децата гладуват, разболяват се от треска, в мръсните ханища хващат краста и въшки. Неподвижна, пламнала от треска, Аврора идва в съзнание едва когато влизат в двора в Ноан. Посреща я баба й, която тя почти не познава; детето разглежда учудено бяло-розовото лице, къдравата руса перука и шапчицата с дантелена кокарда. Властна и сърдечна, мадам Дюпен дьо Франкьой изпраща снаха си да си почине, а Аврора отнася в своята стая и я слага на леглото си. То има формата на катафалка с кичури пера на четирите ъгъла и дантелени възглавници. Малката, не видяла никога такива хубави неща, мисли, че е попаднала в рая.