В Париж тя е напуснала своето жилище, за да се настани на улица „Бонди“, с надежда „да я забравят в суматохата“. Неин хазяин е старият Амонен, камериер на граф д’Артоа4. С помощта на камериера тя скрива „в тоалетната си, зад една птича клетка, във варовикова стена, покрита с ламперия“, своите сребърни съдове и накитите си. На 5 фример (25 ноември 1793 година) някой си Вилар издава на революционния комитет от секция Бонконсей това забранено от закона скривалище. След обиска гражданката Дюпен е арестувана в монастира на английските августинки, станал „дом за задържани англичанки, на улица «Фосе Сен Виктор»“. Това е страшен удар за сина й и за Дешартр не само защото са разделени от нея, но главно защото знаят, че я заплашва може би най-лоша участ. Терорът е в разгара си, а Дешартр знае, че в скривалището, запечатано от Комитета за сигурност, се намират твърде компрометиращи документи, между които и разписка за заем на граф д’Артоа. Той има смелостта да се промъкне една нощ заедно с Морис в жилището, да разбие печата и да изгори опасните документи. Такава постъпка заличава всичките му смешни черти. Морис възмъжава бързо при тези събития. Тази сурова младост създава „един несравнимо чист, храбър и добър мъж“.
Гражданинът Дешартр, а главно младият гражданин Дюпен се стараят, и не безуспешно, да спечелят членовете на секцията Бонконсей за каузата на задържаната. Самата тя, опитна в писане на просби, отправя прекрасно съчинени молби до Комитета за сигурност:
Граждани републиканци, не бъдете безучастни към мъката на една майка, отделена от сина, когото е отхранила, никога не е напускала и е възпитавала за родината. По време на бягството на тирана един гражданин, който живееше в същата сграда, ме попита не се ли страхувам за движимото си имущество и ми предложи да му поверя, ако желая, сребърните си съдове, за да ги скрие на сигурно място. Аз му ги дадох. Никога след това не съм ги използувала, за да не проявявам осъдителен разкош в такива тежки времена… Моето държане при всички обстоятелства, още от първия ден на революцията, искреното ми желание за общо добруване ме поставят извън всякакви подозрения. Освен това аз нямам никакъв — дори от най-далечна степен — роднина емигрант. Преди три години можех да замина за чужбина с цялото си богатство, което беше тогава на мое пълно разположение, но за моя независим нрав беше противно да дишам въздух, отровен от робство…
Настъпва най-после Термидор5, Гражданката Дюпен излиза от затвора и дори, по препоръка на бившия й лакей Антоан, който е един от героите при превземането на Бастилията, получава свидетелство за благонадеждност. През октомври 1794 тя успява да се настани със сина си в Ноан. От голямото й състояние, накърнено с отмяната на асигнатите и с принудителните заеми, й остават петнадесет хиляди франка годишна рента. Още четири години тя продължава с Дешартр образованието на Морис. Каква кариера да му избере? Той иска да стане военен; тя го разубеждава. От времето на Терора мадам Дюпен е станала враждебна, ако не към принципите, то поне към прекалените изстъпления на революцията. Тя не отрича нито Волтер, нито Русо, но би предпочела да види Морис на служба в една ограничена монархия, която би признала завоюваните свободи. В Париж царува Барас; както и по-рано, честните хора се движат там пеша, негодниците — в носилки. „Чисто и просто негодниците се смениха.“
Това съждение е на Морис, който — с неверие, присъщо на епохите след големи преврати — наблюдава с удоволствие как републиканците се сговарят с „контетата“, за да се преосигурят и да си запазят местата. Той се утешава, че не е в числото на „използвачите“ на новия режим и свири на цигулка в любителски оркестър в Ла Шатр. През 1798 година, заедно с тридесетина младежи и девойки — от семействата Дюверне, Латуш, Папе, Фльори — взема участие в домашни спектакли, в които играе „с вродена и неотразима дарба“. Но бездействието му тежи. Майка му напразно повтаря, че ако стане войник на републиката, ще служи на едно лошо дело; той смята, че всяко дело е добро, щом защищаваш отечеството си, и знае, че майка му, много по-голяма родолюбка, отколкото сама признава, се възхищава от победите при Жемап и Валми6, както от някогашните кралски победи при Фонтноа, Року и Лоуфелд. „Какво? Да заминеш като прост войник ли?“ — казва тя. Ла Тур д’Оверн, най-храбрият френски воин, комуто представят Морис, го пита: „Нима внукът на Саксонския маршал ще се страхува да участвува в битка? — Не, разбира се.“ И Морис постъпва на военна служба.