Морис Дюпен до майка си, май 1802: „Кажи на Дешартр, че със своя педантичен похват, аптекарски разсъждения и нравственост на евнух той представя достойно господин дьо Пурсоняк и нравствено, и физически…“ След това справедливо избухване Морис се хвърля в обятията на майка си и дори на възпитателя си; тримата се обичат толкова много, че не могат да се сърдят дълго един на друг; но остава верен на любовницата си. Макар да смята, че стои над аристократическите предразсъдъци, мадам Дюпен дьо Франкьой все още поддържа, че един неравен брак води към раздори в семейството. Със своя войнишки здрав разум синът отказва да разбере, че в случая бракът ще бъде неравен.
Морис Дюпен до майка си, прериал година IX (май — юни 1801):
Нека поразмислим, мамо. Как е възможно моите чувства към една жена да бъдат оскърбление за тебе и опасност за мене, за да се тревожиш и проливаш сълзи?… Не съм вече дете и мога много добре да преценявам хората, които ми вдъхват любов. Съгласен съм, че някои жени — ще си послужа с езика на Дешартр — са уличници и твари. Тях нито обичам, нито търся… Но тези грозни думи не могат никога да се приложат към една жена със сърце. Любовта пречиства всичко. Любовта облагородява най-презрените създания, следователно още повече тези, които са били захвърлени в света без опора, без средства, без ръководство. В какво е виновна една така изоставена жена?…
Междувременно Франция се променя. „Зад Бонапарт вече се съзира Наполеон.“ Морис е в Шарльовил заедно с генерал Дюпон; двамата републиканци не обичат много „господаря“. Дюпон казва, че човек не знае как да се държи с него; понякога изпадал в такива настроения, че бил просто недостъпен. Кариерите се уреждат в чакалните. Отдавна е забравено Маренго7. „Ето какво става, когато управлява само една личност… Ти не си ме възпитала, майчице, за царедворец и аз не умея да вися пред вратата на покровители…“ Тя не го е възпитала нито за царедворец, нито за ласкател, но би предпочела да го вижда, че напредва и да не е така постоянен в любовта. Логиката не е най-изтъкнатата черта у тази толкова мила жена.
В 1804 година София-Виктория отива при капитан Дюпен в булонския лагер. Тя е бременна и когато наближава да роди, пожелава да се върне в Париж. Морис я придружава и на 5 юни 1804 година те сключват тайно брак във второ районно кметство, за да узаконят бъдещото си дете. Младоженката тръпне, от щастие; отдавна е желала този брак, но не е допускала, че е възможен. До последния момент предлага да се откажат от него, защото вижда, че любовникът й, потиснат от угризения и страх, не смее да съобщи на майка си. След церемонията Морис заминава незабавно за Ноан „с надежда да признае всичко“. Но не успява: още при първите думи мадам Дюпен се разплаква и му казва „с нежно коварство“: „Ти обичаш една жена повече от мене, значи не ме обичаш вече!… Защо не умрях като толкова хора през деветдесет и трета година! Така нямаше да имам никога съперница в сърцето ти!“ И Морис премълчава тайната си.
На 1 юли 1804, година първа от империята, когато танцува в прекрасна розова рокля контрданс, импровизиран от Морис на цигулка от Кремона, София-Виктория чувствува изведнъж, че й става зле и минава в съседната стая. След миг сестра й Люси си провиква: „Елате по-скоро, Морис! Имате дъщеря! — Ще я наречем Аврора — казва той — като майка ми, която не е тук, за да я благослови, но ще я благослови един ден.“ Леля Люси, опитна жена, заявява: „Тя се роди с музика и в розово; ще бъде щастлива.“
Всичко на този свят се узнава. Мадам Дюпен дьо Франкьой научава за брака, опитва се да го обяви за недействителен и се сблъсква този път о твърдата воля на сина, който й казва точно в стила на Русо: „Не ме упреквай, че съм такъв, какъвто си ме създала.“ А София-Виктория не смята, че е омъжена, щом не е венчана църковно. Затова не мисли, че е съучастница в бунта срещу свекървата, и не разбира защо тази „надменна знатна дама“ се сърди и на нея. Трябва да признаем, че упорството на мадам Дюпен дьо Франкьой след сключването на брака изглежда неуместно и жестоко. Но дълбоко привързана към този единствен син, за когото е мечтала блестящо бъдеще, тя не може да понася мисълта, че той се е оженил за „някаква уличница“, и живее в таван. Не му позволява да й говори за жена си и отказва да я приеме. Налага се да прибягнат до сцена, достойна за Грьоз8, за да сложат с хитрост внучката на коленете й. Тя познава веднага тъмните, кротки очи на Кьонигсмарките. И е победена. „Горкото дете! То съвсем не е виновно! Кой го донесе? — Лично господин синът ви, мадам; той е долу.“ Морис се качва през четири стъпала и прегръща разплакан майка си; разнежването е политично: то позволява да признаем грешката си, без да станем смешни.