— Сега доволен ли си? — излая капитанът.
— Не, по дяволите — Уди не смяташе да отстъпва и да даде възможност на Бонър пак да се спусне. — Ще скочим на хиляда фута.
Бонър мина на пълна мощност. Уди не откъсваше очи от висотомера.
Когато стигнаха хиляда фута, той се върна отзад. Разбута хората, стигна до вратата, погледна навън, вдигна палци за поздрав и скочи.
Парашутът му се отвори незабавно. Докато куполът не се разгърна напълно, Уди падаше бързо. След секунди се озова във вода. За миг го обзе паника — уплаши се, че Бонър ги е хвърлил в морето. После краката му опряха в земята и установи, че е попаднал в наводнена нива.
Коприненият парашут се спусна върху него. Уди се измъкна от диплите и се откачи.
Изправи се в дълбоката две стъпки вода и се заоглежда. Намираше се близо до река. Или — по-вероятно — в поле, което е нарочно наводнено от германците, за да забави настъплението. Не виждаше никого, нито свои, нито врагове. Не виждаше и животни, обаче светлината беше слаба.
Погледна си часовника — четири без двадесет сутринта. После провери компаса и се ориентира.
Извади карабината от калъфа и разгъна приклада. Зареди я с пълнител с петнадесет патрона, вкара един в цевта и освободи предпазителя.
Поровичка в джоба си и измъкна малък, подобен на играчка, тенекиен предмет. При натиск той издаваше специфично тракане. Всички във взвода имаха такова нещо, за да се разпознават в тъмнината, без да прибягват до издайнически пароли на английски.
Когато прецени, че е готов, Уди отново се огледа.
За проба тракна два пъти. Веднага някъде право пред него се чу отговор.
Уди заджвака през водата. Подуши мирис на повръщано. Тихо попита:
— Кой е там?
— Патрик Тимъти.
— Аз съм лейтенант Дюър. Следвай ме.
Тимъти скочи втори, затова Уди прецени, че ако продължава да се движи в същата посока, има голяма вероятност да срещне и останалите.
Петдесетина ярда по-нататък се натъкна на Мак и Джо Димящия, които се бяха открили един друг.
Излязоха от водата и се озоваха на тесен път и тогава намериха и първите жертви. Лони и Тони с базуките се бяха приземили твърдо.
— Лони май е мъртъв — рече Тони. Уди провери: прав беше.
Лони не дишаше. Като че ли вратът му беше счупен. Самият Тони не можеше да се движи и Уди прецени, че е със счупен крак. Инжектира му морфин и го завлече от пътя в следващата нива. Тони трябваше да остане тук и да чака санитарите.
Уди нареди на Мак и Димящия да скрият тялото на Лони, понеже се боеше, че то може да отведе германците право при Тони.
Помъчи се да огледа пейзажа — напрягаше се да разпознае някоя особеност, която да прилича на картата. Невъзможна задача, особено в тъмното. Как щеше да поведе хората към целта, щом не знае къде се намира? Имаше основания да вярва единствено, че не са скочили на правилното място.
Уди чу особен шум и след миг видя светлина.
Направи знак на хората да се снишат.
Не се предполагаше парашутистите да ползват фенерчета, а французите имаха вечерен час. Следователно идеше германски войник.
В слабата светлина Уди видя велосипед.
Изправи се и се прицели. Канеше се незабавно да застреля човека, но нещо го спря. Вместо да стреля, той се провикна:
— Стой! Arrêtez!9
Велосипедът спря.
— Здрасти, началство! — отговори велосипедистът. Уди позна гласа на Уебър Асото.
Свали карабината.
— Къде намери колелото? — попита той с невярващ глас.
— Пред една къща — лаконично отвърна Асото.
Уди поведе групата в посоката, от която беше дошъл Асото, допускайки, че там най-вероятно ще намери останалите. Отново се заоглежда да види някоя особеност на терена, която да съответства на картата му, ала още беше твърде тъмно. Чувстваше се непотребен и глупав. Той беше офицерът. Той трябваше да решава подобни проблеми.
По пътя намери още хора от взвода. После стигнаха до някаква вятърна мелница. Уди реши, че не може повече да обикаля без посока и потропа на вратата на мелничарската къща.
На горния етаж се отвори прозорец и мъжки глас попита: