Володя влезе в тоалетната, смени си бельото и облече новата риза.
Очакваше железопътната гара да е под наблюдението на ФБР или на военните и наистина забеляза един младеж, чието карирано сако — твърде дебело за Ню Мексико през септември — не можеше да прикрие издутината от пистолета в презраменния кобур. Агентът несъмнено се интересуваше от пътници, които може би пристигаха от Ню Йорк или Вашингтон. Володя, без шапка и сако, приличаше на местен жител, който се връща от кратко пътуване. Не го проследиха до автогарата, където си купи билет и взе автобуса на „Грейхаунд“ за Санта Фе.
Стигна там късно следобед. Видя на спирката двама федерални агенти, които го огледаха внимателно. Но не можеха да проследят всички, които слизаха от автобуса, и отново обикновената външност на Володя ги накара да го пропуснат.
Той се постара доста да изглежда като човек, който знае къде отива, и тръгна из улиците на Санта Фе. Слънцето напичаше ниските къщи с плоски покриви и ъгловатите черкви, които му напомниха за Испания. Сградите надвисваха над тротоарите и сянката под аркадите беше приятна.
Пропусна „Ла Фонда“, големия хотел до катедралата на централния площад, и отиде в „Сейнт Франсис“. Плати в брой и се представи като Робърт Пендър, който можеше да е както американец, така и от някоя европейска страна.
— Куфарът ми ще бъде доставен по-късно — рече той на хубавото момиче на рецепцията. — Ако съм навън, ще се погрижите ли да го отнесат в стаята ми?
— О, разбира се, няма проблем.
— Благодаря — отговори Володя и добави една фраза, която беше чул няколко пъти във влака. — Оценявам жеста.
— Ако не съм тук, някой друг ще отнесе багажа Ви в стаята, щом има етикет с Вашето име.
— Има.
Володя нямаше никакъв куфар, но момичето нямаше да забележи.
Тя погледна какво е написал в книгата и подхвърли:
— Значи сте от Ню Йорк, господин Пендър.
Тонът й беше леко скептичен, понеже Володя не звучеше като нюйоркчанин.
— Всъщност съм от Швейцария — уточни той, посочвайки неутрална страна.
— А, това обяснява акцента. Досега никога не съм виждала човек от Швейцария. Що за страна е Вашата?
Володя не беше стъпвал там, обаче беше виждал снимки, затова отговори:
— Вали много сняг.
— Е, порадвайте се на времето в Ню Мексико.
— Разбира се.
Пет минути по-късно Володя излезе от хотела.
Колегите в съветското посолство му бяха казали, че някои от учените живеят в близост до лабораторията в Лос Аламос, но това е по-скоро лагер с малко удобства, затова повечето предпочитат по възможност да наемат къщи или апартаменти недалеч, ако могат. Вили Фрунце можеше да си позволи това: той беше женен за преуспяла художничка, авторка на комикса Мързеливката Алис. Жената, чието име също беше Алис, беше свободна да работи където пожелае. Двамата живееха в стария град.
Нюйоркският клон на НКВД беше предоставил на Володя тази информация. Внимателно бяха проучили Фрунце и Володя разполагаше с адреса, телефонния номер и описание на колата му, предвоенен Плимут кабриолет с бяла ивица на гумите.
На приземния етаж на сградата, където живееха двамата Фрунце, имаше художествена галерия. Апартаментът над нея имаше голям прозорец, който гледаше на север и явно беше удобен за художничката. Отпред беше паркиран Плимутът.
Володя реши да не влиза — вероятно жилището се подслушваше.
Вили Фрунце и жена му бяха заможно семейство без деца и затова той прецени, че няма да прекарат петъчната вечер вкъщи, седнали до радиото. Реши да почака някъде наоколо и да види дали ще излязат.
Прекара известно време в галерията и разгледа картините, които се продаваха. Предпочиташе ясните и живи рисунки и определено не би искал да притежава някоя от тези цапаници. Намери кафене по-надолу на улицата и се настани до прозореца. Виждаше вратата на сградата на Вили Фрунце. Поседя в кафенето един час, излезе, купи вестник и застана на автобусната спирка, преструвайки се, че чете.
Продължителното чакане му показа, че никой не наблюдава жилището на физика. Това означаваше, че федералните и военните не го смятат за голяма заплаха за програмата. Фрунце беше чужденец, но такива бяха още мнозина учени. Навярно не знаеха нищо съмнително за него.
Кварталът беше предимно търговски и улиците гъмжаха от народ, обаче след няколко часа Володя се притесни, че някой може да забележи как той се мотае наоколо.