Становището, че златната клонка е била имел, не е ново. Наистина Вергилий не я отъждествява, а само я сравнява с имел. Но това може да е просто поетично средство, с което иска да придаде мистична слава на смиреното растение. Или, и това е по-вероятно, неговото описание се е основавало на популярното суеверие, че в определени моменти имелът излъчва свръхестествено златисто сияние. Поетът разказва как двата гълъба, които водели Еней в мрачната долина, в чиито дълбини растяла Златната клонка
Тук Вергилий определено описва как Златната клонка расте на зелен дъб и я сравнява с имела. Почти е неизбежно заключението, че Златната клонка не е нищо друго освен имелът, видян през мъглата на поезията или популярното суеверие.
Но ние посочихме основания да вярваме, че жрецът от дъбравата край Ариция — Горският цар — олицетворявал дървото, на което растяла Златната клонка. Следователно, ако това дърво е било дъб, Горският цар трябва да е бил олицетворение на духа на дъба. При това положение е лесно да се разбере защо преди да могат да го убият, било необходимо да откъснат Златната клонка. Бидейки дух на дъба, животът или смъртта му се съдържали в имела на дъба и докато имелът оставал непокътнат, той също както Балдер не можел да умре. Затова било необходимо имелът да се отчупи, преди да бъде убит, и вероятно, както в случая с Балдер, да се хвърли по него. И за да завършим паралела, е необходимо само да предположим, че по-рано Горският цар е бил изгарян жив или мъртъв, на летния празник на огъня, който, както вече видяхме, се е празнувал всяка година в дъбравата край Ариция. Вечният огън, който горял в дъбравата, също както вечният огън в храма на Веста в Рим и под дъба в Ромове, е бил вероятно подхранван със свещената дъбова дървесина; следователно по-рано Горският цар е намирал своя край в голяма клада, запалена с дъбово дърво. В по-късни времена, както предполагаме, неговата едногодишна власт е била удължавана или съкращавана, в зависимост от случая, съгласно правилото, което му позволявало да живее дотогава, докато все още може да доказва божественото си право със силната си ръка. Но той се спасил от огъня, за да отиде под меча.
Както изглежда, в отдавнашни времена в сърцето на Италия, край чаровното Немийско езеро се е разигравала същата огнена трагедия, каквато по-късно се наложило да наблюдават италийските търговци и войници сред своите първични роднини — келтите в Галия. И стига римските орли да се бяха устремили към Норвегия, там, сред варварите арийци от Севера, те щяха да видят как тя се повтаря с незначителни отлики. Този обред е бил вероятно съществен аспект на древния арийски култ към дъба.
Остава само да се запитаме защо са нарекли имела Златна клонка? Едва ли белезникавожълтият цвят на плодовете му е достатъчно основание за името, защото Вергилий казва, че клонката била изцяло златна — както стеблото, така и листата. Названието може да е произлязло от златистожълтия цвят, който придобива клонката имел, след като се отреже и се държи няколко месеца; ярката окраска не покрива само листата, а се разпростира и върху стеблата, така че имелът придобива наистина вида на Златната клонка. Бретонските селяни окачват големи снопове имел пред къщите си и през юни клоните изпъкват с яркия златист цвят на листата си. В някои части на Бретан, особено в околностите на Морбихан, окачват клони имел над вратите на конюшните и краварниците, вероятно за да пазят коне и добитък от магия.
Но жълтият цвят на повехналия кон може само отчасти да обясни защо се е смятало, че имелът има свойството да разкрива съкровищата на земята; защото според принципа на хомеопатичната магия има естествено родство между жълтия клон и жълтото злато. Това предположение се потвърждава от аналогията с чудотворните свойства, които народът приписва на митичния жар-цвят, който според поверието цъфти в навечерието на Еньовден със сиянието на злато или огън. В Чехия например казват, че „на Ивановден (Св. Йоан Кръстител — бел. пр.) жар-цвят цъфти със златни цветове и блести като огън“. А особеното на този митичен цвят е, че който го има или се изкачи на планината с него в ръка в навечерието на Еньовден, ще открие златна жилка или ще види как подземните съкровища блестят със син пламък. В Русия казват, че успееш ли да хванеш чудотворния цвят в полунощ, в навечерието на Еньовден, е необходимо само да го подхвърлиш, и той ще падне като звезда точно на мястото, където лежи заровено съкровище. Бретонските иманяри събират в полунощ срещу Еньовден неговото семе и го държат до Връбница на следващата година; тогава разпръскват семето по земята, където смятат, че има заровено съкровище. Тиролските селяни си въобразяват, че на Еньовден могат да се видят как припламват огньовете на скритите съкровища и събраното в такъв мистичен час и при съответните предпазни мерки семето помага да се извади заровеното злато на повърхността. През нощта срещу Св. Йоан Кръстител в швейцарския кантон Фрибур стояли на пост с надеждата да спечелят съкровище, което понякога сам дяволът им носи. В Чехия казват, че онзи, който се снабди по това време със златния цвят на папратта, жар-цвят, получава ключ към всички скрити съкровища; а също, че ако девойки проснат платно под бързо повяхващия цвят, в него ще напада червено злато. В Тирол и Чехия вярват, че ако сложиш папратово семе между пари, колкото и да ги харчиш, те никога не намаляват. Понякога се предполага, че папратта цъфти на Бъдни вечер и който я обере, ще стане много богат. В Щирия твърдят, че ако събереш папратово семе на Бъдни вечер, ще си в състояние да принудиш дявола да ти донесе торба злато.
103
Енеида, VI 203–209, в Публий Вергилий Марон, „Буколики, Георгики. Енеида“, Народна култура, превод Г. Батаклиев. — Бел. пр.