Александър Беляев
Златната планина
НЕИЗЛЕЧИМАТА БОЛЕСТ
Синьото небе е прозрачно като бистрите води на планинско езеро. Във висините се носят леки перести облаци, сякаш лети ято жерави. Под облаците се рее орел с широко разперени криле. Той прави бавни кръгове и гледа надолу. Там се простират планини с бели снежни калпаци, тъмнозелени гори, планински езера, подобни на късчета счупено огледало, бялата дантела на водопади, сребърните ленти на рекички… Ала не тази позната гледка интересуваше орела. Зорките му очи бяха приковани към големия бял камък при реката, върху обраслия с мъх склон на хълма. На камъка седи човек, а наблизо до него се върти черна като смола жива топчица. Колко е тлъста тази топчица! Добре ще е, ако се спусне на камъка и сграбчи черната топчица и я занесе на своите гладни дечица в гнездото, навръх планинския бор… Но човекът му пречи… Защо е дошъл тук, в това затънтено място? Какво търси?
На тези въпроси човекът, който седеше на белия камък, не би могъл да отговори. Той легна по гръб, загледа се в синьото пусто небе, видя орела и като прегърна черния пудел каза:
— Не тичай насам-натам, Джети, и бъди спокоен. Орелът няма да те грабне. Пречиш ми да мисля, кученце! — Човекът затвори очи и потъна в мисли, като изложи загорялото си, обръснато лице под лъчите на есенното, но още топло слънце.
Днес трябваше да реши, ала по-напред трябва сам да е наясно, да обмисли всяка своя крачка по пътя дотука, до този бял камък.
Как започна всичко?… Москва. Хотелската стая. Датчанинът Скоу Келдсен му се обади по телефона и каза, че има билет в ложата на чуждите кореспонденти за балета „Червеният мак“…
Не, това не е най-важното. То започна много по-рано, още в Ню Йорк, на Трето авеню, в малкото жилище, където живееше Клейтън. Той се разболя. Да, така започна всичко. Заболя от скука.
Физически той беше съвсем здрав, редовно спортуваше и беше дори шампион по лека атлетика. Вървеше му животът. Син на беден фермер, Клейтън отрано започна сам да се издържа. Седемнайсетгодишен дойде от замрелия Запад в шеметния водовъртеж на Ню Йорк и бързо се приспособи към новите условия на живот. Смени няколко професии и стана журналист. Още ненавършил двайсет и пет години, вече беше известен сътрудник на вестник „Ню Йорк Таймс“. И тогава го хвана скуката. Градът, познатите — всичко му беше омръзнало.
За да се спаси от непреодолимата затъпяваща скука, Клейтън се залавяше с опасни задачи. Той изкара на барикадите две мексикански революции, чергарува с африкански племена, въстанали срещу французите, летя над Южния полюс с експедиция да търси Оуен…
Най-после, по съвета на един приятел, Клейтън отиде като специален кореспондент в Москва. Според приятеля му, пък и за самия Клейтън, това начинание беше най-рискованото досега. Тъкмо затова замина за Москва. Той не намери ония ужаси, за които му бяха разказвали „очевидци“. Клейтън търсеше екзотика, но не намираше. Много неща от окръжаващия го живот не разбираше и не се мъчеше да разбере — американската вестникарска школа, която беше изкарал, не го беше научила да се задълбочава в явленията.
НОВИЯТ СТЕНЛИ
Клейтън си обличаше вечерния костюм, за да отиде на театър, когато телефонът звънна. Връзвайки си ходешком вратовръзката, той отиде на телефона и за свое учудване чу гласа на Дод — приятел от вестника, един от кореспондентите на „Ню Йорк Таймс“.
— Вие ли сте? Как попаднахте тук? — смая се Клейтън.
— Да, тука съм. Елате веднага при мене — отговори Дод и му даде адреса на едно частно жилище на Арбат.
— Но аз… отивам на театър — отвърна Клейтън. — Казват, че балетът „Червеният мак“ бил нещо изключително. Искате ли да дойдете с мен? Имаме ложа.
— Надявам се, че този балет няма да бъде свален от репертоара — иронизира го Дод. — Идвайте веднага. Има една работа, и то точно по вашия вкус! Главният я възлага специално на вас.
Клейтън беше много дисциплиниран работник. Той повече не разпитва Дод, облече се набързо, извика по телефона такси и тръгна за Арбат.
Дод — дребен мъж с червено лице, без мустаци, но с малка руса брадичка, приличаше на карикатурния „чичо Сам“ — настани Клейтън в канапето, предложи му пура и мина направо към въпроса.
— Имам за вас прекрасно предложение: веднага тръгвайте за Алтай да търсите мистър Микулин.
Дод извади бележника си и като прелистваше страниците продължи:
— Василий Николаевич Микулин… Руски учен, работил в лабораторията на Академията на науките. Бил е избран за действителен член на Лондонското кралско дружество1. Небивал случай от избирането на Менделеев. Обикновено чуждите учени, дори известни имена, ги избират за член-кореспонденти. Представете си какъв ум е този Микулин! Известно време работил в Ленинград, а после тайнствено изчезнал. За него престанало да се пише и говори, сякаш е умрял. Но смъртта на такъв човек не би минала незабелязано.
1
Лондонско кралско дружество — известно научно дружество във Великобритания, един от най-старите научна центрове в Европа; основано през 1660 г. — Б.пр.