И Матисън като Бредбъри не се интересува особено от точната наука. В началото той вмъква необходимото количество дрънканици по въпроса (любимият ми момент е, когато докторът констатира с изумление „невероятния саморазпад“ на Скот Кери) и после напълно ги изоставя. Знаем, че процесът, който в крайна сметка води до там, че Скот Кери е преследван от паяк в собственото си мазе, започва, когато той е облъчен от искряща радиоактивна завеса. Радиацията си взаимодейства с някакъв инсектицид, който той е погълнал няколко дни по-рано и тази комбинация дава начало на смаляващия процес. Това е възможно най-минималната рационална обосновка — нещо като съвременна версия на пентаграми, мистични пасажи и злокобни заклинания. За наш късмет и Матисън като Бредбъри повече се вълнува от мислите и емоциите на Скот Кери, отколкото от неговия невероятен саморазпад.
Струва си да отбележим, че със „Смаляващият се човек“ се връщаме към стария радиоактивен блус и идеята, че хорър историите могат да ни помогнат да материализираме в символична форма онова, което наистина ни тревожи. Няма как да разделим „Смаляващият се човек“ от контекста на атомните опити, междуконтиненталните ракетни снаряди, млякото, обогатено със стронций и прочее. Ако го погледнем по този начин, романът на Матисън (Джон Броснан и Джон Клут, автори на статията за Матисън в Научнофантастичната енциклопедия, твърдят, че това е втората му книга след „Аз съм легенда“, но според мен са пропуснали един ранен негов роман, една военна история, озаглавена „Голобради воини“) е не повече научнофантастична творба от разните филми за гигантски буболечки. Но „Смаляващият се човек“ не е израз единствено на радиоактивните кошмари на автора си. Самото заглавие предполага, че кошмарите имат по-скоро фройдистки характер. Да припомним — според Ричард Пауърс, в „Крадци на тела“ победата на Майлс Бенел над нашествениците се дължи на способността му да се противопостави на обезличаването, на неговия ярък индивидуализъм и отстояването на традиционните американски ценности. Същото може да се каже за романа на Матисън154 с една съществена разлика. Ако Пауърс е прав, че „Крадци на тела“ се занимава с унищожаването на свободната личност в обществото, „Смаляващият се човек“ е история за това как личността губи своята власт и става все по-безсилна в един свят все повече под влиянието на машини, бюрокрация и балансирани заплахи, където бъдещите войни винаги се планират с едно наум за „приемливия коефициент на смъртност“. В лицето на Скот Кери имаме един от най-вдъхновените и оригинални символи на съвременното обезценяване на човешката валута. В един момент Кери си мисли, че може би не той се смалява, а светът расте. Но както и да го приемем — смаляване на личността или раздуване на света — резултатът е един и същ: докато се смалява, Скот запазва същността на своята личност, но постепенно губи контрол над заобикалящата го среда. И Матисън, подобно на Фини, вижда работата си като „обикновена история“, при това история, с която той почти е изгубил допир. Ето собствения му коментар по въпроса:
Започнах работа по книгата през 1955 г. Единствената книга, написана, докато живеех на изток, ако не броим един роман, който написах, когато бях на шестнадесет и живеех в Бруклин. Нещата в Калифорния не вървях добре и реших, че ще е добра идея да се върна на изток, по-близо до редакторите си, за доброто на кариерата ми. Бях се отказал да се занимавам с филмовата индустрия. Всъщност нямаше никаква смислена причина да се местя. Просто ми беше писнало от всичко тук и сам се убедих да се върна на изток. Роднините ми бяха там. Брат ми имаше собствен бизнес и знаех, че ако не мога да издържам семейството си с писане, той ще ми намери някаква работа155. Така че заминахме. Написах книгата, докато живеехме в къща под наем в Саунд Бийч, Лонг Айлънд. Идеята ми беше хрумнала няколко години по-рано по време на една филмова прожекция. Гледах някаква комедия с Рей Миланд, Джейн Уайман и Алдо Рей. В една сцена Рей Миланд изхвръкна от апартамента на Джейн набързо, като погрешка беше взел шапката на Алдо. Когато я нахлупи на главата си, тя хлътна чак до ушите му. Помня, че си помислих: „А какво би станало, ако човек сложи собствената си шапка и се случи същото нещо?“ От там дойде и идеята.
Цялата книга беше написана в мазето на наетата къща, като при това направих нещо много хитро — оставих мазето точно както си беше, без да променям нищо. Там долу имаше люлеещ се стол и всяка сутрин аз слизах с бележник и молив, сядах на стола и си представях какво ще се случи на героя ми днес156. Не се налагаше постоянно да си припомням в каква среда съществува героят ми или да си водя записки по въпроса. Всичко беше там, налице около мене. Когато книгата беше превърната във филм, ми беше много интересно да видя декора за снимките в мазето, защото той ми напомни за истинското мазе в Саунд Бийч и за момент можех да се насладя на едно много приятно дежа вю.
154
Това не е единственият случай, в който двамата писатели са писали по сходни теми. И двамата са писали истории за пътуване във времето, чиито герои се измъкват от ужасната действителност и намират убежище в много по-приятното минало. „Отново и отново“ (1970) на Фини, в която героят се връща към живота на американския източен бряг в началото на века и „Нека времето се върне“ (1975) на Матисън, в която героят се връща към живота на американския западен бряг в началото на века. И в двата случая героите са подтиквани от желанието да избягат от онова, което Пауърс нарича „култура на обезличаване“, но не бихте могли да си представите две по-различни трактовки на темата и две по-различни развръзки. — Б.авт.
155
В „Смаляващият се човек“ животът на Скот Кери се превръща във все по-сложна и заплетена поредица от тревоги. Една от най-съществените, е пресъхващият му източник на средства и неспособността му да продължи да издържа семейството си. Не казвам, че Матисън просто е прехвърлил собствените си емоции по това време върху героя, но личният му опит със сигурност му е позволил да опише преживелиците на героя по-достоверно. — Б.авт.
156
Героят на Матисън, Скот Кери, също слиза в мазето си всеки ден с бележник и молив; той също пише книга (то кой ли не пише в наше време?). Книгата на Скот описва преживелиците му като единствения в света смаляващ се човек и успява да подсигури доста добре семейството му, точно както се случва с книгата на Матисън и произлезлия от нея филм, може да се каже. — Б.авт.