Отне ми около два и половина месеца да напиша романа. Отначало използвах същата структура, която използваха във филма — започнах с началото на процеса на смаляване. Но това не вършеше работа, защото отнемаше твърде дълго да се стигне до интересната част. Затова промених последователността, така че читателят веднага да се озове в мазето. Неотдавна, когато си мислех, че може да направят нова версия на филма и ще искат аз да напиша сценария, бях решил да се върна към оригиналната последователност, защото във филма, както и в оригиналния ми ръкопис, до интересната част се стига след известно време. Оказа се обаче, че смятат да го направят комедия с Лили Томлин и от мен въобще не се очакваше да го напиша. В онзи момент Джон Ландис беше избран да го режисира и той искаше всички ние, научните фантазьори, да играем разни дребни роли в продукцията. От мен например той искаше да играя аптекар, който отказва да продаде на Лили Томлин лекарство, защото тя е толкова мъничка, че седи на рамото на интелигентна горила (откъдето ясно се вижда, колко много бяха променили началната ми идея). Аз отхвърлих поканата. Всъщност, началото на сценария повтаряше началния диалог в книгата ми почти едно към едно… но после нещата драстично се отклоняваха.
В момента вече книгата не означава нищо за мен. Всъщност същото се отнася за всичко, написано в онзи период. Ако трябва да избирам, вероятно бих предпочел „Аз съм легенда“, но и двете вече са ми толкова далечни, че никоя не е от особено значение за мен. Точно затова не бих променил нищо в „Смаляващият се човек“. Тя е част от моята история, нямам причина да я променям. Мога само да я разглеждам без особен интерес и с известно задоволство, че все пак е оставила някаква следа. Тъкмо онзи ден препрочетох първия разказ, който успях да продам — „Роден от мъж и жена“ — но изобщо не можах да го свържа със себе си. Помня написването на отделни фрази, но като цяло, онази история е написана от друг човек. Сигурен съм, че и ти изпитваш същото, към ранните неща, които си писал157.
Едва наскоро „Смаляващият се човек“ беше издадена с твърди корици от Научнофантастичния книжен клуб. Преди те да се заемат, винаги беше издавана с меки корици. А всъщност „Аз съм легенда“ много повече може да се нарече научна фантастика. Изобщо, не бях направил кой знае колко проучвания. Науката в „Смаляващият се човек“ е чиста измислица. Вярно, попрочетох това-онова и поразпитах малко, но изобщо не може да се каже, че съм намерил рационално обяснение за смаляването на Скот Кери. И всеки ден ми прималява, като се сетя, че измислих да се смалява с 1/7 инча, вместо геометрично и, че писах за тревогата му да не падне от високо, когато това не би му навредило. Но карай да върви. Аз и „Роден от мъж и жена“ не бих написал само няколко години по-късно, защото историята е толкова нелогична. Но какво значение има всичко това?
Писането на книгата ми достави удоволствие, защото и аз като Бозуел наблюдавах Скот Кери и неговите всекидневни обиколки на мазето. Първите няколко дни докато пишех, хапвах по някое парче сладкиш с кафето си. Един ден оставих сладкиша на рафта и той се превърна в част от историята. Освен това мисля, че някои от случките по време на смаляването му са доста добри — човекът, който го взема на стоп, срещата с джуджето, момчетата, които го преследват, влошаващите му се семейни отношения.
Лесно е да се направи резюме на „Смаляващият се човек“, ако се следва последователността, спомената от Матисън. След като преминава през искрящ радиоактивен облак, Кери започва да губи по една седма от инча всеки ден, или около един фут на сезон158. Както казва самият Матисън, това е доста бърз процес, но според него, какво значение има това, ако се вземе предвид, че романът не претендира да е научно обоснован и по нищо не прилича на романите, написани от писатели като Артър Кларк, Айзък Азимов или Лари Нивън. Няма особена логика в това децата от историята на К. С. Луис да попадат в друг свят, само като минат през гардероба, но точно това се случва в поредицата за Нарния. За нас не са от особено значение физиологическите подробности на смаляването и удобното темпо от инч на седмица поне ни позволява лесно да проследим какво се случва.
157
Всъщност, това е съвсем вярно. Първият ми роман, „Кери“ беше написан при много трудни лични обстоятелства и книгата включваше герои, толкова неприятни и толкова чужди на моя обичаен светоглед, та спокойно можеха да са марсианци. Когато се случи да отворя книгата сега — а това не се случва често — не ми изглежда, като да я е писал друг човек, но тя предизвиква много странно чувство у мен. Сякаш съм я писал, докато съм страдал от тежък умствен и емоционален грип. — Б.авт.