Нека за момент се отклоня от книгата на Матисън — като генерал Дъглас Макартър и аз обещавам после да се върна — и да направя това смело обобщение: всичко, написано в жанра на художествената фантазия, се отнася до идеята за силата. Добрата художествена фантазия се занимава с хора, които придобиват сила, но заплащат огромна цена за това или губят силата си трагично. Посредствената художествена фантазия се занимава с хора, които никога не губят силата си и безпрепятствено я упражняват. Посредствената художествена фантазия обикновено е най-привлекателна за читатели, на които подчертано им липсва сила в реалния живот и компенсират този факт, като четат истории за мускулести варвари, чиито майсторски бойни умения са засенчени единствено от изключителните им сексуални подвизи. Често в тези истории се натъкваме на двуметров снажен герой, който с бой си проправя път нагоре по алабастровата стълба на стар разрушен храм, като в едната ръка размахва могъщ меч, а в другата се е отпуснала разсъблечена хубавица.
Този тип писания, попадащи в т.нар. жанр „меч и магия“, не са най-долната форма на фантазията, но като цяло са доста пошли. Все едно подрастващите детективи братя Харди да намъкнат животински кожи и да станат герои на вулгарни малки истории (разбира се, илюстрирани от Джеф Джоунс). Романите „меч и магия“ са разкази за сила, насочени към безсилните. Човекът, който се страхува да не го нападнат кварталните гамени, може да се прибере вкъщи и да си представя как размахва меч, как тлъстият му корем чудодейно се е стопил, а отпуснатото му тяло се е покрило с железните мускули, възпявани от всички тези книжлета в последните петдесет години.
Единственият писател, който пише успешно в този жанр, е Робърт Хауърд — един чудак, живял и умрял в провинциален Тексас (Хауърд се самоубива, докато майка му лежи в кома на прага на смъртта, явно неспособен да си представи живота без нея). Хауърд надмогва ограниченията на своя инфантилен материал чрез чистата ярост на писателския си стил и чрез едно въображение, по-могъщо от всичко, за което Конан би могъл да си мечтае. Творбите на Хауърд са толкова наситени с енергия, че от тях хвърчат искри. Например неговият разказ „Хората от черния кръг“ искри с неестествено ярката светлина на неистовото си напрежение. В своя писателски връх Хауърд е Томас Улф на художествената фантазия и историите за Конан изглежда се раждат по-бързо, отколкото той успява да ги записва. Останалите му произведения обаче са или незабележителни, или направо отвратителни… Думата ще засегне и ядоса легионите негови почитатели, но за мен тя е съвсем точна. Робърт Блох, съвременник на Хауърд, в свое писмо до сп. „Странни истории“ изказва мнение, че дори Конан не е нищо особено. Според него, Конан би трябвало да бъде прокуден в мрачните територии, където най-добре да си прекарва времето, като изрязва хартиени фигурки с меча си. Това, разбира се, вбесява верните последователи на Хауърд, които с радост биха линчували горкия Боб Блох, само ако го бяха спипали в Милуоки.
Още по-ниско от историите „меч и магия“ попадат комиксовите супергерои от единствените два гиганта останали в този жанр — макар че „гигант“ вероятно е неуместна дума тук; според едно проучване, публикувано в „Зловещото списание на Уорън“ през 1978 г., читателите на комикси необратимо са почнали да намаляват. Тези герои (които илюстраторите обикновено наричат „герои по чорапогащи“) са неуязвими. От магическите им тела никога не се лее кръв. Те успяват да дадат заслуженото на такива злодеи като Лекс Лутър без дори да си махнат маските или да се наложи да свидетелстват в съда; те понякога са затруднени, но никога победени159.
В другия край на спектъра са фантазийните герои, които или поначало нямат сила, но после я откриват у себе си (както това се случва с главния герой на Стивън Доналдсън в забележителната трилогия „Томас Ковнънт Невярващия“ и с Фродо в Толкиновия епос за Пръстените), или губят силата си, но после я преоткриват като Скот Кери в „Смаляващият се човек“.
Хорър историите от своя страна, както вече казахме, се една малка подгрупа в жанра фантазия, а какво все пак е художествената фантазия, ако не магически разкази? А за какво друго става дума в магическите разкази, ако не за сила? Силата е магия; силата е мощ. Обратното на мощта е немощта, безсилието — т.е. загубата на магията. В историите от жанра „меч и магия“ няма безсилие, нито в историите за Батман, Супермен и Капитан Марвъл, които сме чели като деца и после, да се надяваме, сме изоставили, за да преминем към по-предизвикателна литература и по-широки възгледи за реалностите на житейския опит. Главната тема на художествената фантазия не е владеенето на силата и прилагането й (ако беше така, Саурон, а не Фродо, щеше да е главният герой в сагата на Толкин); главната тема — или поне на мен така ми се струва — е да се намери магията и да се установи как тя работи.
159
Една от причините за успеха на героя на Марвъл Спайдърмен, когато той се появи на комиксовата сцена през петдесетте години, вероятно се крие в неговата ранимост. Той се оказа приятно изключение от стандартната комиксова формула. Има нещо покоряващо в ранимостта му като Питър Паркър и честата му непохватност като Спайдърмен. След като бива ухапан от прословутия радиоактивен паяк, Питър не е незабавно завладян от свещеното желание да се бори с престъпността — вместо това той решава да припечели в шоубизнеса. Съвсем скоро обаче той открива една истина, която за него е горчива, а за читателя забавна — независимо колко добре изглеждаш по телевизията, никоя банка няма да изплати чек, издаден на името на Невероятния Човек Паяк. Такива реалистични елементи, преплетени с откровена мъка и болка, са директно свързани със Стан Лий, създател на Спайдърмен и главен виновник комиксите да не бъдат сполетени от съдбата на булевардните романчета през шестдесетте и седемдесетте. — Б.авт.