А от гледна точка на идеята за загуба и преоткриване на силата, „Смаляващият се човек“ се подрежда сред най-добрите фантазии от разглеждания период. Но не мислете, че говоря само за сексуална сила и сексуална мощ. Има ужасно досадни критици — повечето новоизпечени фройдисти — на които им се ще да сведат цялата художествена фантазия и хорър литература до темата за секса. Есента на 1978 г. се случи да присъствам на парти, където чух една жена да дава своето тълкувание на финала на „Смаляващият се човек“. Няма да споменавам името й, но, ако изобщо сте чели научна фантастика, значи сте го чували. Вероятно си струва да предам нейното мнение, след като така и така сме на тази тема. Паяците, твърдеше жената, символизират женската вагина. Скот в крайна сметка убива своя Противник, паяк от вида Черна вдовица (най-вагиналния от всички паяци), като го пронизва с карфица (чист фалически символ, нали, нали?). И така, продължи тезата си критичката, след като първо се проваля в сексуално отношение с жена си, после за известно време постига успех с Кларис, а след това губи и тази връзка, Скот символично убива собствения си сексуален нагон, като пронизва паяка. Това е последният му сексуален акт, преди да се измъкне от мазето и да постигне нова свобода.
Всичко това са съвсем добронамерени глупости, но глупостите са си глупости и никога няма да минат за нещо ценно. Споменавам ги, само за да стане ясно срещу какво са били изправени повечето автори на фантазия и хорър. Повечето от тия дивотии се разпространяват от хора, които вярват, тайно или открито, че хорър писателите трябва да са повече или по-малко побъркани. Същите хора са убедени, че книгите сами по себе си служат като някакъв тест на Роршах и биха могли да разкрият всички сексуални фиксации и отклонения на авторите си. Коментирайки насмешливите отзиви, с които беше посрещната „Любов и смърт в американските романи“ на Лесли Фийдлър, 1960 г., Уилфред Шийд между другото казва: „Фройдистките тълкувания винаги предизвикват чистосърдечен смях.“ Това не е кой знае колко лошо, ако вземем предвид, че и най-благоразумните писатели в очите на съседите си са малко откачени. А хорър авторите, предполагам, винаги ще бъдат обсипвани със своеобразни психоаналитични въпроси. При това повечето от нас са напълно нормални. Хийх-хийх-хийх.
Ако оставим на страна фройдистките брътвежи, „Смаляващият се човек“ е една доста добра история, която се занимава с вътрешната политика на силата или, ако предпочитате (и аз предпочитам), вътрешната политика на магията. Това, че Скот убива паяка, цели да ни покаже, че магията не зависи от размера, а от ума и сърцето. Ако тази книга се извисява значително над останалите в този жанр (закачката с ръста е съвсем умишлена) и особено над всички истории, където дребни хора се борят с бръмбари и богомолки (например „Студената война в една провинциална градина“ на Линдзи Гатъридж), то е защото историята на Матисън почива върху толкова интимни въздействащи идеи и защото, в крайна сметка, звучи толкова убедително160.
8
Няма как да приключа дори толкова кратко обсъждане на модерните хорър романи, без да спомена двама млади британски писатели, Рамзи Кембъл и Джеймс Хърбърт. Те са част от едно ново поколение британски автори на художествена фантазия, чието влияние у нас помага да се поднови този жанр, точно както британските поети в началото на шестдесетте помогнаха да се съживи американската поезия. Освен Кембъл и Хърбърт, които са най-добре познати тук в момента, трябва да споменем също Робърт Айкман (той не може да мине точно за млад автор, но след като доби по-голяма популярност в Америка с книги като „Студена ръка в ръката ми“, изглежда справедливо да го причислим към новата британска вълна), Ник Шарман, Томас Тезиър — един американец, живеещ в Лондон, който наскоро публикува роман, озаглавен „Нощна птица“, вероятно най-добрият върколашки роман за последните двадесет години; и още много други.
Както беше казал Пол Теру — още един американец, живеещ в Лондон — има нещо дълбоко британско в типичния хорър разказ (особено онези, които се занимават с архетипа на призрака). Теру, който сам е автор на непретенциозен хорър роман, „Черната къща“, предпочита високопарните, но страховити истории на М. Р. Джеймс, които изглежда обобщават всичко най-добро в британската хорър традиция. Рамзи Кембъл и Джеймс Хърбърт са модернисти и, макар семейството, към което принадлежат, да е твърде малко, за да се избегне известна прилика, дори между по-далечни роднини, изглежда и двамата автори, които не биха могли да се различават повече по стил, гледна точка и подход, създават вълнуващи творби, за които си струва да поговорим.
160
Идеята за разглеждането на живота в микросреда продължава да вдъхновява писатели и читатели; в началото на тази година издателство Макмилан публикува „Малък свят“ на Табита Кинг, черна комедия, която се върти около безумно скъпа президентска къща за кукли, президентска дъщеря нимфоманка и луд учен с наднормено тегло, който е колкото жалък, толкова и плашещ. Тъй като романът е публикуван през 1981 г., той попада извън времевите граници, които си зададох в тази книга и по-добре — писателката по случайност е моя съпруга и мнението ми със сигурност би било пристрастно. Затова само ще добавя, че по собственото ми пристрастно мнение, „Малък свят“ е чудесно попълнение в поджанра на умаления свят. — Б.авт.