Но да не се занимаваме сега с това. Що се отнася до прехода от кратки разкази към романи — писането на романи е като маратонско бягане и често можете да усетите къде точно писателят започва да се изморява. Около страница сто започва да се задъхва; около страница двеста вече пухти и сумти и накрая, когато пресече финалната линия накуцвайки, единствената похвала, която можем да му изкажем, е, че изобщо е финиширал. Кембъл обаче е отличен бегач.
Самият Кембъл е забавна, дори жизнерадостна личност. (На Световната фентъзи конвенция през 1979 г. той връчи Британската награда за художествена фантазия на Стивън Доналдсън за трилогията му „Томас Ковнънт“. Трофеят представлява модернистична малка статуетка и Кембъл със своя широк и спокоен ливърпулски акцент я нарече „скелетообразна секс играчка“. Публиката се разсмя, а някой на моята маса възкликна: „Той звучи точно като някой от Бийтълс“). Подобно на Робърт Блох, при срещата с него на живо, последното, което бихте очаквали, е този човек да бъде автор на хорър произведения, при това толкова мрачни, колкото са неговите. Ето какво казва той за романа си „Кукленото момче, което изяде майка си“, като част от забележките му са свързани тъкмо с издръжливостта, нужна, за да се напише роман:
С „Кукленото момче“ целта ми беше да изобретя нов тип чудовище, ако е възможно, но най-важно от всичко, беше да успея да напиша романа, при положение, че дотогава бях писал само разкази. През 1961 г. бях нахвърлял бележки за история за черен магьосник, който си отмъщава на някое градче за някакво истинско или измислено оскърбление, като използва вуду кукли, за да предизвика деформации у децата. Бях си набелязал да включа дори абсолютното клише на посърнал доктор, който излиза от родилната стая и произнася: „Боже мой, то… не е човек!“ Обратът в историята, щеше да се състои в това, че след като всички тези деформирани бебета умират, магьосникът използва вуду куклите, за да ги върне към живот. Рядко безвкусна идея. Горе-долу по същото време се случи трагедията с медикамента Талидомид161, което направи идеята още по-неподходяща и аз я изоставих.
Замисълът донякъде беше осъществен в „Кукленото момче, което изяде майка си“, където детето си проправя път навън от утробата със зъби.
Как се различава писането на роман от писането на разказ? Мисля, че романът натрупва собствена инерция. Трябваше да подходя към него без да ме усети, като си мислех: „Може би ще го започна следващата седмица, а може би следващия месец“. После един ден просто седнах да пиша и когато вдигнах глава към обед, си казах: „Боже мой, аз пиша роман! Не мога да повярвам!“
Консултирах се с Кърби [МакКоли] колко дълъг би трябвало да е един роман и той ми каза, че трябва да е около 70 000 думи. Аз приех съвета му почти буквално. Когато стигнах 63 000 си казах: „Остават ми само още 7000 думи, време е да приключвам“. Затова последните глави изглеждат малко сбити.
В началото на романа на Кембъл братът на Клер Фраянт, Роб, губи ръката си и живота си при автомобилна катастрофа в Ливърпул. Откъснатата ръка е важна, защото някой я отмъква… и я изяжда. Любителят на ръце, ни се дава да предположим, е съмнителен младеж на име Крис Кели. Клер, която въплъщава много от идеите, вече зачислени към „новата американска готика“ (вярно, Кембъл е британец, но много от източниците му на вдъхновение и литературни, и филмови, са американски) — попада на криминален репортер на име Едмънд Хол, според когото Роб Фраянт е станал жертва на човек, когото е познавал като момче в училище — момче, проявяващо нездрав интерес към смъртта и канибализма. Когато разглеждахме архетипите, аз не предложих да обособим отделна карта за Таласъма, един от по-противните представители на чудовищния свят, понеже сметнах, че поглъщането на плът и пиенето на кръв спадат към един и същ образ162. Дали наистина съществува такова нещо като „нов тип чудовище“? Предвид строгите рамки на жанра, не ми се вярва и Кембъл трябва да се задоволи само с нов прочит на съществуваща идея… не че това е дребно постижение. В лицето на Крис Кели се срещаме с нашия стар познайник Вампира. Същото важи и за един филм, който доста напомня романа на Кембъл, дело на великолепния канадски режисьор Дейвид Кроненбърг, „Те дойдоха отвътре“.
161
Става въпрос за лекарство, давано на много бременни жени против прилошаване, което се оказва, че причинява тежки вродени дефекти, включително деформирани или липсващи крайници. — Б.пр.
162
Историите за таласъми и изобщо за канибализъм попадат в сферата на абсолютното табу — вижте само с каква реакция бяха посрещнати „Нощта на живите мъртви“ и „Зората на мъртвите“ на Джордж Ромеро. Тези истории изпълняват много по-съществена роля от това да сплашат читателя, те буквално бръкват с пръст в гърлото му и го разтърсват до мозъка на костите. Преди четири години аз написах един разказ, наречен „Начин на оцеляване“, който все още не съм успял да продам (а пък хората ми казваха, че веднъж щом стана известен, ще мога да продам дори списъка си за пазаруване!). В него става дума за един хирург, който попада на съвсем гол и необитаем остров — нищо повече от малък коралов риф, подаващ се над океана — който, за да оцелее, сам се изяжда, парче по парче. След като ампутира крака си, той пише в дневника си: „Изпълних точно процедурата на Хойл. После измих крака и го изядох.“ Дори мъжките списания отказаха да се занимават с този разказ, така че още си стои в бюрото ми и чака да си намери добър дом. Не ми се вярва обаче да го открие. — Б.авт.