„Кордуейнър“ е староанглийска дума за „обущар“, а „Бърд“, разбира се, е „птица“. Т.е. буквалното значение на името, с което Елисън подписва сценариите, които според него са неспасяеми, е „Птичи обущар“. Мисля, че това е отлично описание на обичайната работа на телевизията, а също и на нейната полезност.
Тази книга не си поставя за цел да говори за хората като цяло, нито тази глава, посветена на художествения хорър се опитва да изпълни функцията на личен поглед към писателя. Това е работа на рубриката „Извън страниците“ в списание „Пийпъл“ („Хора“ — Б.пр.), което най-малкият ми син с неочаквана критична прозорливост нарича списание „Пимпъл“ („пъпка“ — Б.пр.). В случая на Харлън Елисън обаче писателят и творбите му са толкова преплетени, че няма как да се разделят.
Книгата, която бих искал да обсъдя тук, е неговият сборник разкази „Странно вино“ (1978 г.). Всеки негов сборник изглежда надгражда над предишния — сякаш всеки от тях е своеобразен доклад пред външния свят на тема „Ето какво се случва с Харлън в момента“. Затова се налага да обсъдим тази книга в доста по-личен план. Той го изисква от себе си, което не е особено важно, но работата му също го изисква, което вече е от съществено значение.
Произведенията на Елисън открай време представляват една нервна противоречива плетеница. Той твърди, че не пише романи, но е написал поне два, при това един от тях „Рокабили“ (по-късно преименуван „Целувката на паяка“) си остава един от два или трите най-добри романи, занимаващи се с темата за канибалистичната природа на рокендрол музиката. Твърди също, че не пише фентъзи, но поне половината му писания са точно в този жанр. На страниците на „Странно вино“ например попадаме на писател, чиито истории се пишат от гноми, след като собственото му вдъхновение се е изчерпало. Запознаваме се също с приятно еврейско момче, което е преследвано от духа на майка си след смъртта й („Мамо, защо не ме оставиш на мира?“, напълно отчаяният Ланс пита призрака в един момент. „Снощи те видях да се пипаш“, отговаря призрачната майка тъжно.)
Във въведението на най-страшната история в книгата, „Кроатоан“, Елисън пише, че е за правото на жените да правят аборт, мнение, което е изразявал в произведенията си вече двадесет години, а също заявява, че е заклет свободомислещ либерал168. Но „Кроатоан“, както и повечето разкази на Елисън, са тежко моралистични, сякаш излезли от устата на старозаветен пророк. В много от чисто хорър историите му се усеща доста осезателно онзи полъх на „Разкази от криптата“/„Подземие на ужасите“, в чиято кулминация злодеят сам става жертва на собствените си злодеяния… често многократно усилени. В работата на Елисън иронията е особено осезателна и далеч не ни оставя с усещането, че е раздадена някаква груба форма на справедливост или някакъв баланс е възстановен. В творбите на Елисън много рядко има победители и победени. Понякога има оцелели. Понякога няма.
„Кроатоан“ използва онзи мит за алигатори, подвизаващи се в канализацията на Ню Йорк като отправна точка — вж. също „V“ на Томас Пинчон и един забавен хорър роман на Дж. Майкъл, „Обиколката на смъртта“. Разказът е необичайно всепроникващ градски кошмар. Но историята на Елисън реално се отнася до идеята за аборта. Той може да не осъжда абортите (макар че никъде във въведението към разказа си той не казва и че одобрява абортите), но историята е изключително добре написана и много по-въздействаща от онази изрезка от жълт вестник, която противниците на абортите разнасят винаги в портфейла си, за да могат да я размахат под носа на всеки с мнение, различно от тяхното — става въпрос за онази история, написана уж от името на нероденото дете. „Нямам търпение да видя слънцето и цветята“, въодушевено говори зародишът, „нямам търпение да видя усмихнатото лице на майка си…“ И историята, разбира се, приключва с думите: „Снощи майка ми ме уби“.
В началото на „Кроатоан“ героят изхвърля в тоалетната абортирания зародиш. Дамите, които са извършили аборта на приятелката му, вече са си събрали инструментите и са си отишли. Тогава Карол, жената, направила аборт, изведнъж избухва и настоява героят да отиде и да намери изхвърления зародиш. За да се опита да я успокои, той излиза на улицата, повдига капака на една канализационна шахта… и слиза надолу в един съвсем различен свят.
Историята с алигаторите започва в резултат от онази луда мода от петдесетте години да се купуват на децата за домашни любимци малки крокодилчета, които след няколко седмици вече въобще не са толкова малки. Още след първото ухапване и първата капка кръв, крокодилчето заминаваше в тоалетната и надолу по канала. Изобщо не е трудно да си представим, че всички те може да са се събрали там долу, в тъмните подземия на нашето общество, пораснали и очакващи да изгълтат първия нищо неподозиращ ВиК работник, който им попадне, с все дългите си ботуши. Както казва Дейвид Мичъл в „Обиколката на смъртта“, проблемът е, че повечето подземни канали са твърде студени за възрастните алигатори, да не говорим за мъниците, които хората изхвърлят. Такъв банален факт обаче въобще не е достатъчен да заглуши толкова внушителна идея и, доколкото разбирам, вече се подготвя филм със същия сюжет.
168
Анекдот №2 за Елисън: С жена ми присъствахме на лекция, която Харлън изнесе в Колорадския университет през есента на 1974 г. Току-що беше довършил смразяващия „Кроатоан“, а два дни преди това си беше направил вазектомия. „Все още кървя“, съобщи той на публиката, „и моята дама може да потвърди, че казвам истината“. Дамата го потвърди и група по-възрастни хора от публиката тръгнаха да си излизат с шокирано изражение. Харлън им помаха ведро за довиждане от подиума и ги изпрати с думите: „Лека нощ, съжалявам, че не е каквото очаквахте.“ — Б.авт.