Маргарет се връща в ада, осъзнала, че тя има силата да го понесе, докато Док, когото тя все още някак успява да обича, не би могъл. „На някои хора просто не трябва да ми се позволява да си играят с любовта“, казва Маргарет на Бог в най-добрата реплика на разказа. Хитлер междувременно продължава да рисува своите рози, застанал на няколко крачки от вратите на ада. Толкова се е задълбочил, че дори не му хрумва да се опита да избяга, когато те се отварят. Бог успява да зърне картината му само за миг, казва ни Елисън, и после няма търпение да открие Микеланджело и да сподели какво величие е открил на най-неочакваното място.
Величието, което Елисън иска да видим, разбира се, не са розите на Хитлер, а способността на Маргарет да продължи да обича и да вярва (макар и само в себе си) в един свят, където невинните се наказват, а виновните се награждават. Както в повечето Елисънови истории, ужасът се върти около някаква долна несправедливост, а противовесът му се корени в човешката способност на неговите герои да преодолеят несправедливата ситуация или, ако не стигнат чак до там, поне да се научат да живеят с нея.
Повечето от тези истории са басни — трудна дума в период от развитието на литературата, когато литературната концепция е опростена максимално — но Елисън съвсем откровено използва точно тази дума в предговорите на няколко отделни свои истории. В писмото си до мен от 28 декември, 1979 г., той обсъжда използването на басните в художествената фантазия, умишлено противопоставена на реалността на съвременния свят.
Като поглеждам назад, осъзнавам, че „Странно вино“ развива моята теза, че реалност и фантазия са си разменили местата в нашето съвременно общество. Ако има тема, която да свързва всички разкази, това е тя. В продължение на работата ми по предишните две книги, „Приближавайки забвение“ (1974) и „Истории на птицата на смъртта“ (1975), тази тема се опитва да осигури един изкуствено наложен предвестник на реалността, с чиято помощ читателят, който води дори донякъде осъзнато съществуване, може да вземе живота си в ръце и да преодолее съдбата си, просто като я разбере.
Всичко това звучи доста високопарно, а всъщност се опитвам да кажа, че делничните събития, които са обсебили вниманието ни, са толкова огромни, толкова фантастични, толкова невероятни, че човек може да ги възприеме, само ако вече се движи по границата на лудостта173.
Заложниците в Техеран, отвличането на Патси Хърст, фалшивата биография и смъртта на Хауард Хюз, акцията в Ентебе, убийството на Кити Дженовезе, масовото самоубийство в Джоунстаун, заплахата от водородна бомба в Лос Анджелис преди няколко години, Уотъргейт, Удушвача в Хилсайд, семейство Менсън, петролния заговор — всички тези събития са мелодраматични и преувеличени отвъд способността на който и да било автор на художествена литература да ги опише, без да звучи абсурдно. И все пак, те са част от нашата реалност. Ако тези събития не се бяха случили и ти или аз се опитахме да напишем роман, описващ подобни ситуации, щяхме изгубим уважението на дори най-незначителния критик.
Не се опитвам да перифразирам старото клише, че истината е по-странна от измислицата, защото не мисля, че изброените събития отразяват истината или действителността. Само преди двадесет години идеята за международен тероризъм беше немислима. Днес всички я приемат за даденост, толкова обичайна, че ние сме безсилни срещу дързостта на Хомейни. Само с един решителен ход този човек се превърна в най-важната публична личност на нашето време. Накратко, неговата дързост видоизмени реалността. Той се превърна в символ за безпомощността на нашето време. В негово лице имаме един безумец, който разбира — макар и първосигнално — че светът е безкрайно податлив на манипулиране. Той принуди целия свят да се включи в неговата сънувана реалност. Това че за всички останали сънят е кошмар, изобщо не тревожи сънуващия. Чиста утопия…
Неговият пример обаче не е уникален — ако използваме изразните средства на катехизиса, неговият пример е безкрайно повторим. В своите истории аз се опитвам да направя същото, което той е постигнал — да променя делничното ежедневие в един отрязък художествена литература. И като направя тези промени, като вмъкна елементите на фантазията, да позволя на читателите да възприемат онова, което считат обичайно в околната си среда, от по-различна гледна точка. Надеждата ми е, че това принудително стимулиране на осъзнаването, тази дребна искра на възприемане на общоприетото от нов, необичаен ъгъл, ще ги убеди, че разполагат с време и място, стига само да им стигне смелостта, да променят реалното си съществувание.
173
Което ми напомня една случка от Световната фентъзи конвенция през 1979 г. Един репортер ми зададе вечния въпрос: „Защо хората четат тия страхотии?“ Моят отговор доста напомняше думите на Елисън — човек се опитва да улови и консервира лудостта в колба, за да има по-голям шанс да се справи с нея. Хората, които четат хорър, са в известна степен увредени, казах на репортера, но ако човек няма поне няколко отклонения, ще му е изключително трудно да се справи с живота в последната четвърт на двадесетия век. Заглавието, което репортерът измисли и всеки вестник в страната реши да повтори, беше абсолютно предвидимо и аз напълно си го заслужих, задето се опитах да говоря метафорично на вестникар: „Кинг заявява, че читателите му са увредени“. Да си бях прехапал езика. — Б.авт.