Страх ли ви е от паяци? Чудесно. Ще си говорим за паяците в „Тарантула“, „Невероятният смаляващ се човек“ и „Царството на паяците“. А плъхове? В едноименния роман на Джеймс Хърбърт можете да ги усетите как ви полазват… и изяждат живи. А змии? Клаустрофобия? Страх от височини? Или… каквото и да е друго.
Понеже книгите и филмите са универсално изразно средство, хорър жанрът в последните тридесет години често е успявал да си намери още по-добри теми от тези лични страхове. През този период (и не толкова отчетливо в седемте десетилетия преди това) ужасът често успява да открие национални ключови точки на страха и изглежда най-успешните произведения в този жанр, книги и филми, почти винаги описват и изразяват страхове, присъщи на хора от всички обществени слоеве. Такива страхове, които често са по-скоро политически, икономически и психологически, а не свръхестествени, придават на най-добрите хорър произведения приятно алегорично усещане — и тъкмо тази алегория изглежда се отдава с най-голяма лекота на филмовите творци. Може би, защото ги успокоява фактът, че ако цялата история стане твърде суха, винаги могат да измъкнат клатушкащото се чудовище от мрака.
Скоро ще се върнем в Стратфорд през 1957 г., но преди това нека споделя мнението си, че един от филмите през последните тридесет години, който успя безпогрешно да улови една национална ключова точка на страха, беше „Крадци на тела“ на Дон Сийгъл. По-нататък ще разгледаме едноименния роман и ще чуем какво има каже авторът му, Джак Фини, но засега нека набързо прегледаме филма.
Няма нищо физически противно в тази версия на „Крадци на тела“6. Никакви сбръчкани злобни извънземни, никаква изкривена мутирала форма под нормалното лице. Нашествениците са просто малко по-различни от нас, това е всичко. Малко по-отнесени. Малко по-разхвърляни. Макар че Фини не акцентира върху това в книгата си, той заявява, че най-ужасното нещо у тях, е липсата на дори най-обща и първична способност да оценяват естетиката. Не само че тези космически пришълци не оценяват „Травиата“ и „Моби Дик“ или дори една хубава вестникарска статия на Норман Рокуел, твърди Фини, макар че и това е достатъчно лошо; но — Боже мой! — та те не си косят моравите, нито сменят стъклото на гаражната врата, счупено от квартално хлапе с бейзболна топка, нито си пребоядисват къщите, когато старата боя почне да се лющи. Пътищата, водещи към Санта Мира, научаваме, са толкова изровени и осеяни с дупки, че скоро търговските пътници, които изпълват градските бели дробове с живителния дъх на капитализма, съвсем ще се откажат да го посещават.
Нивото на погнусата е едно нещо. Но тъкмо на второто ниво на ужаса най-често откриваме онова едва доловимо усещане за нередност, известно като да те побият тръпки. През годините доста хора са ги побивали тръпки, докато са гледали „Крадци на тела“ и на версията на Сийгъл са приписвани какви ли не претенциозни идеи. Първоначално филмът беше възприеман като противопоставяне на политиката на Макарти7, докато някой не отбеляза, че политическите възгледи на Дон Сийгъл едва ли могат да минат за леви. По-късно хората решиха, че филмът проповядва идеята „По-добре мъртъв, отколкото червен“ (т.е. комунист — Б.пр.). От тези две идеи, мисля, че втората по-добре пасва на филма, в чиято финална сцена актьорът Кевин Макарти се щура по магистралата и крещи срещу профучаващите коли: „Те идват! Те идват!“. За себе си обаче не мисля, че Сийгъл умишлено е вложил политически идеи в своя филм (по-късно ще видите, че и Джак Фини е съгласен с мен). Мисля, че просто се е забавлявал, а скритият смисъл… се е получил някак неволно.
Това не значи, че омаловажавам идеята за алегоричния елемент в „Крадци на тела“. Просто понякога тези ключови точки, тези терминали на страха, са толкова дълбоко скрити у нас и в същото време толкова интензивни, че ние черпим тяхното съдържание като вода от дълбок артезиански кладенец — на глас казваме едно, а шепнешком изразяваме съвсем друго. Филмовата версия на Филип Кауфман на същия роман е забавна (макар че, ако съм честен, не колкото версията на Сийгъл), но тук подмолният шепот е кривнал в съвсем друга посока: подтекстът у Кауфмановата версия осмива цялото „Аз-съм-добър-и-ти-си-добър-така-че-да-се-мятаме-във-ваната-и-взаимно-да-си-гъделичкаме-безценното-самосъзнание“8 егоцентрично движение, завладяло седемдесетте. А това означава, че, макар неловките мисли, витаещи в колективното подсъзнание на обществото, да се променят от десетилетие на десетилетие, каналът, проправен до този дълбок кладенец, си остава непокътнат.
6
Виж, нещата не стоят така във втората версия на Филип Кауфман. Има един отвратително гнусен момент в този втори филм. Случва се, когато Доналд Съдърланд използва градинско гребло да размаже лицето на един почти оформен нашественик. Лицето му се разкъсва с противна лекота, като че ли е изгнил плод, и се взривява в гейзер от най-реалистичната сценична кръв, която някога съм виждал в цветен филм. Когато видях тази сцена, аз похлупих уста с ръка и се зачудих как така филмът не е бил забранен за малолетни. — Б.авт.
7
Джоузеф Макарти е американски консервативен сенатор между 1947–57 година. От 1950 г. той става особено популярна обществена фигура с крайните си възгледи относно присъствието на съветски и комунистически шпиони на високи позиции във федералното американско правителство. Понеже не успява да подкрепи твърденията си с факти, в крайна сметка е порицан от Сената. Възникналият термин „Макартизъм“ днес се свързва с безпочвени демагогски обвинения към политически опоненти. — Б.пр.
8
Препратка към книгата „Аз съм добър, ти си добър“ (1969 г.) на психиатъра Томас Харис — една от най-популярните американски книги за самопомощ, представяща практическо ръководство за решаване на житейски проблеми. — Б.пр.