Тийг премисли думите на дипломата и се подпря с ръце на масата:
— Какво е имало в контейнера от Солун?
Преди да отговори, Бревър се вгледа мълчаливо в офицерите и те разбраха, че каквото и да каже, то ще е всичко.
— Документи, скрити от човечеството в продължение на четиринадесет столетия. Те биха могли да разкъсат християнския свят, да настроят църквите една срещу друга… дори нациите… да накарат милиони да заемат страна, в една война не по-малко страшна, от тази на Хитлер.
— И да разделят тези, които воюват срещу Германия, така ли? — попита Тийг.
— Да. Това би било неизбежно.
— Тогава по-добре да се молим да не видят бял свят — заключи Тийг.
— Молете се, генерале. Странно. През вековете много хора доброволно са отдавали живота си, за да се запазят тези документи. Сега са се загубили. И всички, които са знаели къде, са мъртви.
ЧАСТ ТРЕТА
7.
ЯНУАРИ 1940 г. ДО СЕПТЕМВРИ 1945 г.
Телефонът върху старинното бюро в апартамента в хотел „Савой“ иззвъня. Виторио седеше до еркерния прозорец с изглед към Темза и наблюдаваше шлеповете, които бавно се движеха нагоре и надолу по реката в следобедния дъжд. Погледна часовника си. Беше точно четири и половина. Би трябвало да се обажда Алек Тийг от MI6.
През последните три седмици Фонтини-Кристи беше научил много неща за Тийг. Едно от тях беше, че е точен до секундата. Ако кажеше, че ще се обади около четири и половина, това означаваше, че ще се обади точно в четири и половина. Алек Тийг живееше по часовник. Това обясняваше краткостта на разговорите, които водеше.
Виторио вдигна слушалката:
— Фонтини? — Човекът от английското разузнаване освен това имаше склонност да съкращава имената. Очевидно не виждаше причина да добави и „Кристи“, след като „Фонтини“ вършеше същата работа.
— Здравей, Алек. Очаквах те.
— Документите са у мен — каза Тийг бързо. — И заповедта. Във Форин Офис1 не се зарадваха особено. Или са загрижени за здравето ти, или се боят, че ще натовариш хазната с допълнителни разходи.
— Второто, мога да те уверя. Баща ми казваше, че трябва да се „пазариш твърдо“. Честно казано, не разбирам тази фраза. Като че ли един пазарлък може да бъде „мек“.
— Проклет да съм, ако знам. — Тийг всъщност не го слушаше. — Мисля, че трябва да се видим колкото се може по-скоро. Какво ще правиш довечера?
— Ще вечерям с мис Холкрофт. Но при това положение мога да отложа срещата си, разбира се.
— Холкрофт? А, да, Спейн.
— Мисля, че предпочита да я наричат Холкрофт.
— Да. Не мога да я упрекна за това. Бившият й мъж е пълен глупак. И все пак традицията си е традиция.
— Тя прави всичко възможно да не е така, струва ми се.
Тийг се засмя:
— Дяволски напориста жена. Мисля, че ще ми допадне.
— Това означава, че не я познаваш и че искаш да знам, че ме следите. Никога не съм споменавал пред теб името й по мъж.
Тийг отново се засмя:
— Правим го заради теб, не защото имаме някаква полза.
— Да отменя ли срещата?
— Не, няма нужда. Кога смяташ да си на линия?
— На каква линия?
— По дяволите! Забравих, че си италианец. Кога ще свършиш с вечерята?
Виторио се усмихна. Това не беше поза. Алек наистина беше забравил.
— Мога да я изпратя у дома към десет и половина… може би десет. Искаш да се срещнем ли?
— Боя се, че се налага. В заповедта пише, че трябва да тръгнеш утре сутринта. За Шотландия.
Ресторантът се наричаше „Елен“. На прозорците бяха сложени черни парчета плат, изпънати с кабарчета, за да не може нито лъч светлина да излезе навън. Той седеше в ъгъла на бара, с лице към залата и затъмнения вход. Тя щеше да дойде всеки момент и Виторио се усмихна в себе си, разбирайки колко много иска да я види.
Знаеше кога започна всичко, кое постави началото на бързо развиващите се отношения помежду им, които скоро ги доведоха до великолепните изживявания в леглото. Не, началото не беше срещата във фоайето на хотела, нито пък първата им вечер заедно. Онова бяха само приятни епизоди. Той не беше търсил, не беше искал нищо повече.
Всичко започна пет дни по-късно, когато на вратата на апартамента му се почука. Той отвори и я видя в коридора, стиснала стар, леко измачкан брой на вестник „Таймс“. Той не беше го чел.
— За Бога! Какво се е случило? — попита тя.