— Още когато реших да се свържа с вас, можех да съобщя адреса си, но се боях да не пренебрегнете молбата ми и да не доведете неканени хора — започна той. — Затова си позволих да направя такава уговорка, че най-напред да се срещнете със слугата ми Уилямс. Напълно вярвам в неговата дискретност и му бях наредил, ако нещо не е наред. да приключи с въпроса. Трябва да ме извините за предпазните мерки, но съм човек с донякъде специален, да не кажа изискан вкус, а няма нищо по-неестетично от полицията. По природа не понасям грубия материализъм под каквато и да е форма; Рядко влизам в допир с простата тълпа. Както виждате, живея в известна атмосфера на изисканост. Мога да се нарека покровител на изкуствата. Те са моята слабост. Пейзажът е оригинал на Коро3, а дори един познавач да се усъмни дали картината е на Салватор Роса4, за този Бугро5 не може да става никакъв въпрос. Допада ми съвременната френска школа.
— Извинете ме, господин Шолто — намеси се младата дама, — но аз дойдох тук по ваша молба, за да науча нещо, което желаете да ми съобщите. Времето много напредна и бих искала разговорът ни да приключи колкото може по-скоро.
— И при най-добро желание няма да стане много бързо — отговори той. — Ще се наложи да отидем в Норуд, за да посетим брат ми Бартоломю. Той много ми се разсърди, че предприех действия, които ми се виждат правилни. Снощи си разменихме доста тежки думи. Не можете да си представите колко ужасен става този човек, когато се ядоса.
— Щом ще ходим в Норуд, най-добре веднага да тръгваме — позволих си да се намеся и аз.
Човекът избухна в такъв смях, че чак ушите му почервеняха.
— Едва ли би било възможно — възрази той. — Кой знае как ще реагира брат ми Бартоломю, ако се появим изневиделица. Не, налага се да ви подготвя, като ви обясня какви са отношенията ни. На първо място ще трябва да ви кажа, че в историята има няколко момента, за които съм в пълно неведение. Мога само да ви изложа фактите, които са ми известни. Баща ми, както вече се досетихте, е майор Джон Шолто, който служеше в Индия. Оттегли се в оставка около единайсет години и се засели в Пондичери Лодж в Ъпър Норуд. Беше натрупал състояние в Индия и се завърна с доста значителна сума, с голяма колекция от скъпи антики и с тамошните си слуги. При това положение той си купи къща и заживя в пълен разкош. Бартоломю е моят брат близнак, по онова време ние бяхме още деца. Много добре си спомням шума, който се вдигна около изчезването на капитан Морстън. Прочетохме подробностите от вестниците и понеже знаех, че е бил приятел на баща ни, спокойно обсъждахме случая в негово присъствие. Той обикновено се включваше в догадките какво може да е станало. Нито за миг двамата с брат ми не подозирахме, че баща ни крие в сърцето си цялата истина, че само той знае каква е съдбата на Артър Морстън. Знаехме обаче, че около баща ни има някаква тайна, че несъмнено ни заплашва опасност. Боеше се да излиза сам и винаги наемаше по двама професионални боксьори за пазачи в Пондичери Лодж. Уилямс. който ви докара днес, е един от тях. Той е бивш шампион на Англия в лека категория. Баща ни никога не ни уведоми от какво се страхува, но подразбрахме, че изпитва почти не-скрита омраза към еднокраки мъже с протези. Веднъж дори стреля с пистолета си по един такъв инвалид, който се оказа безобиден търговец, обикалящ за поръчки. Платихме голяма сума, за да се потули работата. Двамата с брат ми мислехме, че това е просто прищявка на баща ни. но последвалите събития ни накараха да променим мнението си… В началото на 1882 година баща ми получи писмо от Индия, което го потресе много. Когато го разпечата на закуска, едва не припадна и от този ден нататък се поболя, докато накрая почина. Не научихме съдържанието на писмото, но докато той го държеше, видях, че е кратко и почеркът е разкривен. Баща ми от години страдаше от увеличен далак, но тогава започна бързо да се влошава. В края на април ни уведомиха, че положението е безнадеждно и че баща ни иска да разговаря с нас за последен път… Влязохме в стаята му и го заварихме подпрян на възглавници. Дишаше тежко. Помоли ни да заключим и да застанем от двете страни на леглото. После ни улови ръцете и направи забележително изявление с глас, който заглъхваше колкото от болка, толкова и от вълнение. Ще се опитам да ви предам всичко с неговите думи. Той каза: — В този върховен миг има само едно нещо, което гнети съзнанието ми: горкото сираче на Морстън, към което се отнесох зле. Проклетата алчност — грехът, обсебил моя живот, ме накара да задържа съкровището, от което поне половината не ми принадлежи. При това самият аз не го използувах, до такава слепота и глупост води ненаситността. Блазнеше ме самата мисъл, че го притежавам, затова ми беше непоносимо да го разделя с някого. Погледнете диадемата, обсипана с перли, до шишенцето с хинин. Дори с нея не можах да се разделя, макар че я извадих с намерението да я изпратя на Морстъновата дъщеря. Вие, деца мои, трябва да й дадете полагаемия дял от съкровището от Агра’. Но не й изпращайте нищо, дори диадемата, докато не си отида. В крайна сметка случвало се е хората да оздравяват и когато са били съвсем зле… Ще ви разкажа как умря Морстън — продължи той. — От години страдаше от слабо сърце, но криеше това. Само аз го знаех. Докато бяхме в Индия, по забележително стечение на ред обстоятелства двамата с него станахме притежатели на голямо съкровище. Аз го пренесох в Англия и когато Морстън пристигна, той още същата вечер се яви тук, за да поиска своя дял. Беше дошъл пешком от гарата. Отвори му верният ми Лал Чоудар, който вече не е между живите. Морстън и аз не постигнахме споразумение как да си поделим съкровището и си разменихме несдържани слова. В пристъп на гняв Морстън скочи от креслото си, но изведнъж притисна ръка отляво на гърдите, лицето му посивя и той падна назад, като си удари главата в ръба на ковчежето със съкровището. Наведох се над него и за свой ужас установих, че е умрял… Дълго време стоях в полуунес и се чудех какво да правя. Най-напред, разбира се, помислих да потърся помощ, но трябваше да си призная, че съществуваше голяма вероятност да ме обвинят в убийство. Смъртта настъпи докато се препирахме, а и дълбоката рана на главата не говореше в моя полза. При това едно официално разследване нямаше да мине, без да излезе наяве съществуването на съкровището, а аз особено много държах да го запазя в тайна. Морстън ми каза, че жива душа не знае къде е отишъл. Реших, че няма причина и занапред да бъде другояче… Все още размишлявах по въпроса, когато вдигнах поглед и видях на прага слугата ми Лал Чоудар. Той се вмъкна в стаята, пусна резето и рече: