После, когато продължихме, горичката, еднорогът, дърветата около нас, потокът отстрани — всичките като цяло, придобиха нереална яснота, въпреки че всяко нещо поотделно излъчваше някаква особена светлина, караше я да вибрира чрез яркостта на собствената си окраска и едновременно с това да трепти, леко, точно на границата на доловимото. Това породи у мен чувство, подобно на зараждащото се усещане, придружаващо пътуването през Сенките.
Пак, пак и пак, с всяка измината стъпка от изкачването ми по нещо си отиваше в света около нас. Внезапно възникналото пренастройване на съотношенията между предметите подкопа усещането ми за триизмерност, унищожавайки изобщо перспективата като такава и променяйки начина на излагане на самите предмети, намиращи се в полезрението ми. Всяко нещо показваше цялостната си външна повърхност, без едновременно с това да изглежда, че заема по-голямо пространство. Ъглите преобладаваха, а съотношенията в размерите изведнъж започнаха да изглеждат абсурдни. Конят на Рандъм се изправи на задните си крака и изцвили — масивен, апокалиптичен, за миг ми напомни на „Герника“2. За мой най-голям ужас видях, че и ние самите не сме били пощадени от странното природно явление. Рандъм, който се мъчеше да овладее коня си и Ганелон — самият той, все още зает с обуздаването на Огнедишащ змей — бяха, както и всичко останало, преобразени от това кубистично призрачно пространство.
Звездин беше ветеран, след толкова много пътувания през Сенките. Огнедишащ змей също бе преминал през доста. Вкопчихме се в тях, като усещахме несъразмерните им движения. Най-после Рандъм успя да наложи волята си върху своя кон. Пейзажът, обаче, продължаваше да се променя, докато напредвахме.
Следващото нещо, което се измени, беше светлината. Небето почерня — не както нощем, а по-скоро подобно на гладка матирана повърхност. По същия начин потъмняха и някои от празните пространства между предметите. Единствената останала в света светлина, сякаш произхождаше от самите предмети и всички те постепенно избеляха. Различни степени на бялото изплуваха от повърхността на битието, по-ярки от всичко останало, огромни, ужасяващи. Еднорогът внезапно се изправи на задните си крака и зарита във въздуха с копита, изпълвайки може би деветдесет процента от сътвореното с нещо, което се превърна в забавено на каданс движение. Уплаших се, че то би могло да ни унищожи, ако направим дори само още една крачка напред.
После имаше само светлина.
После абсолютен покой.
После светлината изчезна и не остана нищо. Дори и тъмнина. Една празнота в битието, която можеше да продължи миг или цяла вечност…
После тъмнината се върна, а след нея и светлината. Само че си бяха разменили местата. Светлината изпълни промеждутъците, очертавайки празните пространства, които би трябвало да представляват предмети. Първият звук, достигнал до ушите ми, беше бълбукането на вода и разбрах някак си, че сме спрели до потока. Първото, което усетих, бе треперещия Звездин. После долових мириса на морето.
После пред очите ми се показа Лабиринта или изкривен негов обърнат образ…
Наведох се напред и около ръбовете на предметите започна да се процежда повече светлина. Изправих се — светлината изчезна. Отново се наведох, този път още по-напред…
Светлината се стелеше, вкарвайки различни нюанси на сивото в контурите на нещата. Тогава с колене, съвсем внимателно, подканих Звездин да тръгне напред.
С всяка измината стъпка нещо се завръщаше в света около нас. Повърхност, материя, цвят…
Зад мен — чух, че другите ме последваха. Под мен — Лабиринта. Той не бе изгубил нищо от загадъчността си, но бе придобил нов контекст, който постепенно намираше мястото си сред огромната метаморфоза на света около нас.
Продължихме надолу по хълма и усещането за триизмерност се появи отново. Отдясно морето сега се виждаше като на длан, подложено вероятно на чисто оптическо разделяне от небето, с което то сякаш за миг се бе сляло в нещо подобно на потопа, залял Ур, събрал в себе си водите отгоре и водите отдолу. Разместване, по силата на логиката, но иначе реално незабележимо. Спускахме се надолу по един стръмен, каменист склон, който по всяка вероятност водеше началото си от задната част на горичката, до която еднорогът ни бе отвел. Може би на около стотина метра под нас имаше абсолютно равно пространство, което впоследствие се оказа солидна скала, без нито една пукнатина — груб овал по форма, с главна ос от стотина метра. Склонът, по който яздехме, се отклоняваше наляво и отново се връщаше, като описваше широка арка — кръгла скоба, обгърнала гладките като стъкло плитчини. Отвъд дясната му издатина нямаше нищо — тоест, земята се спускаше стръмно към странното море.
2
Картина от кубистичния период на Пикасо, посветена на едноименния баски град, бомбардиран и унищожен от германците през 1937 г.