Сюзън Елизабет Филипс
Знойни сънища
На Тили и нейните синове.
И в памет на татко и Боб.
Моята най-искрена благодарност на следните хора за тяхната помощ при написването на тази книга:
Д-р Маргарет Уотсън, ветеринарна лекарка и авторка на любовни романи, която ми позволи неведнъж да прекъсвам творческата й дейност, за да й задавам въпроси.
Джими Морел и Джил Барнет за техните уместни критични бележки.
А също и на Джон Росич, който за пореден път помогна на моите герои с правни съвети. (Изпрати сметките на тях, моля те, не на мен.)
Едно голямо благодаря на всички от „Avon books“ и специално на Кари Ферънр за подкрепата. Гордея се, че съм част от семейството на „Avon“.
Първа глава
Последните останки от късмета на Рейчъл Стоун изчезнаха точно пред киното за автомобилисти „Гордостта на Каролина“. Там, в средата на тесния планински път, над който се стелеше мараня от жегата на юнския следобед, нейният стар шевролет импала издаде своето предсмъртно изхъркване и спря.
Тя едва успя да свие вдясно към банкета, преди един облак от тъмен пушек да се извие изпод капака на мотора, лишавайки я от всякаква видимост. Това последно нещастие беше капката, която преля чашата на търпението й. Тя скръсти ръце в горната част на кормилото, отпусна челото си върху тях и се предаде на отчаянието, което я преследваше в продължение на три дълги години. Тук, на този двупосочен път, точно на влизане в града с ироничното име Салвейшън1, Северна Каролина, тя най-после бе достигнала до края на своя път към ада.
— Мамо?
Избърса очи в кокалчетата на ръцете си и вдигна глава.
— Мислех, че спиш, скъпи.
— Да, спях, но този ужасен звук ме събуди.
Тя се извърна и погледна към сина си, наскоро отпразнувал петия си рожден ден, който седеше на задната седалка сред всевъзможни вързопи и кутии, съдържащи всичките им що-годе ценни вещи. Багажникът на шевролета бе празен, тъй като беше смачкан преди много години и оттогава просто не можеше да бъде отворен.
Бузата на Едуард беше зачервена там, където беше лежал на нея, а светлокестенявата му коса стърчеше на мястото, където беше близнат. Беше доста дребен за възрастта си, слабичък и все още бледен вследствие на наскоро прекараната пневмония, която в един момент сериозно бе застрашила живота му. Тя го обичаше с цялото си сърце.
Сега сериозните му очи я гледаха иззад главата на Хорс, сламения заек, който бе негов неизменен спътник още от времето, когато беше проходил.
— Пак ли се случи нещо лошо?
Тя почувства някаква твърдост в устните си, докато се опитваше да ги изкриви в успокоителна усмивка.
— Малък проблем с колата, това е всичко.
— Ние ще умрем ли?
— Не, миличък, разбира се, че няма. Виж, защо не слезеш да се поразтъпчеш малко, докато аз хвърля един поглед на двигателя. Само не излизай на пътя.
Той захапа опърпаното заешко ухо на Хорс между зъбите си и се промъкна покрай един леген за пране, пълен с дрехи втора употреба, и няколко стари хавлии. Краката му бяха слаби, като бледи малки пръчки, съединени от костеливи колене. На задната част на шията си имаше малка бенка с цвят на червено вино. Това й беше едно от любимите места, където го целуваше.
Тя се пресегна през облегалката на седалката си и му помогна да отвори вратата, която функционираше само малко по-добре от счупения багажник.
Ще умрем ли? Колко пъти в последно време й беше задавал този въпрос? Никога не бе бил лесно дете, но тези последни няколко месеца го бяха направили още по-уплашен, предпазлив и възрастен за годините си.
Подозираше, че е гладен. Последния път, когато му беше дала да яде, бе преди четири часа: един портокал, чаша прясно мляко и желиран сандвич, изяден в едно крайпътно заведение близо до Уинстън-Салем. Коя ли майка би могла да храни сина си по-лошо от това?
В портмонето си имаше девет долара и някакви дребни монети. Девет долара и дребни центове я разделяха от края на света.
Тя мярна отражението си в огледалото за обратно виждане и си спомни, че някога бе смятана за хубавица. А сега, в резултат на напрежението, което почти никога не я напускаше, бръчки обграждаха устата й, излизаха от ъглите на зелените й очи и сякаш изяждаха лицето й. Луничавата кожа около скулите й беше толкова опъната, че сякаш всеки момент щеше да се разцепи. Нямаше пари за фризури и разкошната й грива от къдрава кестенява коса падаше безразборно около прекалено слабото й лице. Единственото козметично средство, което все още притежаваше, бе едно почти използвано тъмно червило, което се въргаляше на дъното на дамската й чанта и което не си бе направила труда да използва в продължение на седмици. Какъв бе смисълът? Макар да бе на двадесет и седем, тя се чувстваше като старица.