Но Виктория не възнамеряваше така лесно да пуска новата си позната и продължи да й бъбри за свидетели на бракосъчетанието, за специални разрешения за брак, които се издавали само от архиепископа, и какъв късмет имала, че Робърт познавал архиепископа. Сватбата била насрочена за след шест дни точно по обед.
А после Виктория повика някакъв достолепен джентълмен, който пушеше черна пура и се усмихваше все едно го болеше зъб, и го представи на звездата.
— Това е Робърт. Робърт, това е Вечерна. Тя чака приятеля си. Вечерна, това е Робърт Мънди. И следващия петък по обед аз ще стана Виктория Мънди. Може да се пошегуваш с това в речта си на сватбата, скъпи — че в петък ще се съберат два понеделника!1
Г-н Мънди изпуфтя с пурата си и каза на бъдещата си съпруга, че определено ще обмисли тази възможност.
— Значи — попита Вечерна, подбираше внимателно думите си, — значи не се омъжваш за Тристан Торн!
— Не — каза Виктория.
— О! Добре — въздъхна звездата и отново седна до шатрата.
Още седеше там, когато след няколко часа Тристан се върна през пролуката в стената. Изглеждаше разсеян, но когато я видя, лицето му грейна.
— Хей, здрасти. Забавлява ли се, докато ме чакаше?
— Не особено.
— Съжалявам — каза Тристан. — Май трябваше да те взема с мен в селото.
— Не. Не трябваше. Ще живея само докато съм в Самодивската страна. Ако отида в твоя свят, ще се превърна в студен паднал от небето нащърбен и обгорял железен камък.
— Ама аз почти те накарах да влезеш с мен! — ужаси се Тристан. — Снощи.
— Да. Което само за пореден път доказва, че си глупак, мухльо, селяндур и…
— Тиквеник — помогна й Тристан. — Винаги си обичала да ме наричаш тиквеник. И простак.
— Ами да, всичкото това си, че и отгоре. Защо ме накара да те чакам толкова? Реших, че ти се е случило нещо ужасно.
— Съжалявам. Повече няма да те изоставям.
— Така ли? — напълно сериозно попита тя. — Сигурен ли си?
Той я хвана за ръка и хванати за ръка тръгнаха през пазара. Излезе вятър и развя знамената и тентите и ги накара да заплющят, заваля студен дъжд. Скриха се под навеса на една сергия за книги заедно с още няколко човеци и други същества. Продавачът пъхна под брезента кашон с книги, за да не се намокрят.
— Слънце грее, дъжд вали, мечка се жени — каза на Тристан и Вечерна един мъж с черен копринен цилиндър, който тъкмо си купуваше малко книжле, подвързано с червена кожа.
Тристан се усмихна и кимна. Когато дъждът преваля, двамата с Вечерна продължиха през пазара.
— И това е цялата благодарност, която ще получа от тях, обзалагам се — сподели високият мъж с цилиндъра с продавача на книги, който нямаше ни най-малка представа какво му казва, а и не го интересуваше.
— Сбогувах се със семейството си — каза Тристан на звездата. — С баща си и с майка си — а може би ще е по-точно ако кажа с жената на баща ми — и със сестра си Луиза. Мисля да не се връщам повече там. Сега остана само да решим проблема как да те върнем на небето. Дали да не взема и аз да дойда с теб?
— Никак няма да ти хареса горе на небето — увери го звездата. — Значи… да разбирам ли, че няма да се жениш за Виктория Форестър?
Тристан кимна.
— Няма.
— Запознах се с нея — каза звездата. — Знаеше ли, че е бременна?
— Какво? — смаяно попита Тристан.
— Съмнявам се, че и тя знае. Сигурно е на не повече от две луни.
— Боже мой! Откъде разбра?
Беше ред на звездата да свие рамене.
— Просто знам. Радвам се, че няма да се жениш за Виктория Форестър.
— И аз — призна Тристан.
Отново заваля, но те не се скриха. Той стисна ръката й. Тя каза:
— Да знаеш, че звезда и смъртен човек…
— Всъщност само наполовина смъртен… — прекъсна я Тристан. — Всичко, което съм знаел за себе си — кой съм, какъв съм — е било лъжа. Или полуистина. Нямаш представа колко свободен се чувствам.
— Какъвто и да си, исках само да отбележа, че вероятно никога няма да имаме деца. Само това.
Тристан я погледна, усмихна се и не каза нищо повече. Хвана я за раменете, обърна се към нея и я погледна.
— Само да знаеш, не за друго — каза звездата и се наведе към него.
Целунаха се за пръв път там, под студения пролетен дъжд; и двамата не усещаха, че вали. Сърцето на Тристан биеше в гърдите му, които сякаш бяха отеснели и не можеха да поемат цялата радост, която изпитваше. Докато я целуваше, отвори очи. Небесносиният й поглед срещна неговия и той разбра, че нищо повече няма да ги раздели.
От сребърната верига бяха останали само дим и изпарения. Тя се люшна във въздуха за един миг, след което вятърът и дъждът я превърнаха в спомен.