— Лара. Какво хубаво име. На колко години си, миличко?
— На шест — тя едва сдържаше сълзите си.
„Детето изпитва ужас“, рече си мисис Къмингс.
— Е, радваме се, че си сред нас, Лара. Ще ти бъде приятно и ще научиш много неща.
— Не мога да остана тук — изведнъж изтърси Лара.
— Защо?
— Ще липсвам много на татко — тя отчаяно се мъчеше да не се разплаче.
— Е, ще идваш тук само по няколко часа на ден.
Лара се остави да я отведат в класната стая, пълна с деца. Сложиха я да седне най-отзад.
Учителката мис Търкъл усилено пишеше букви на черната дъска.
— С „А“ се пише думата автомобил — каза тя. — С „Б“ — буквар. Кой ще каже какво се пише с „В“?
Една ръчичка се вдигна:
— Вода.
— Много добре, а с „Г“?
— Гора.
— А с „Д“?
— Дете.
— Отлично. Може ли някой да се сети за дума, която започва с „Е“?
— Еба ти! — обади се Лара.
Лара беше най-малката в класа, но на мис Търкъл й се струваше най-възрастна в много отношения. У нея имаше зрялост, която будеше безпокойство.
— Като че ли е възрастен човек, който чака да порасне физически — казваше учителката й на мисис Къмингс.
През първия ден по обед другите деца наизвадиха пъстри кутии с храна, ябълки, курабии, сандвичи, увити в пергаментова хартия.
Никой не се бе сетил да приготви обед за Лара. Мис Търкъл я попита:
— Къде ти е обедът, Лара?
— Не съм гладна — упорито отвърна Лара. — Ядох много на закуска.
Повечето от ученичките бяха добре облечени, с чисти поли и блузи. Няколкото избелели карирани рокли и овехтели блузи, които Лара имаше, й бяха станали малки. Тя се обърна към баща си.
— Трябват ми дрехи за училище.
— Така ли? ’Ми аз да не съм пълен с пари? Поискай нещо безплатно от Армията на спасението.
— Това е милостиня, татко.
Баща й силно я зашлеви през лицето.
Децата в училището знаеха игри, за които Лара не беше и чувала. Момичетата имаха кукли и играчки. Някои бяха готови да играят с нея, но Лара болезнено съзнаваше, че нищо от това не й принадлежи. Имаше и още нещо. В следващите години Лара надзърна в един друг свят, свят, в който децата имаха майки и бащи, а те им даваха подаръци, празнуваха рождените им дни, обичаха ги, прегръщаха ги и ги целуваха. За пръв път Лара започна да разбира колко много й липсва в живота, Това я караше да се чувства още по-самотна.
Пансионът беше друг вид училище. Това бе международен микрокосмос. Лара се научи да познава произхода на наемателите по имената им. Мак бе от Шотландия… Ходър и Пайк — от Нюфаундланд… Шиасон и Окоан — от Франция… Дудаш и Косик — от Полша. Пансионерите бяха дървари, рибари, миньори и търговци. Събираха се в голямата трапезария за закуска и за вечеря и разговорите им очароваха Лара. Всяка група имаше свой тайнствен език.
Хиляди дървари бяха разпръснати из полуострова на Нова Скотия. Дърварите, живеещи в пансиона, миришеха на стърготини, на изгоряла дървесна кора и говореха за тайнствени неща като сечене, рендосване и окастряне.
— Тая година трябва да изкараме почти двеста милиона квадратни стъпки1 дъски — обяви един от тях по време на вечерята.
— Как може стъпките да са квадратни? — попита Лара.
Избухна силен смях.
— Детенце, квадратна стъпка означава парче дъска с размери стъпка на стъпка и дебелина един инч. Когато пораснеш и се омъжиш, ако искаш да си построиш петстайна къща от дърво, ще ти трябват дванадесет хиляди квадратни стъпки дъски.
— Аз няма да се омъжвам — закле се Лара.
Рибарите бяха друга порода. Прибираха се в пансиона, пропити с мириса на море, говореха за новия опит да се отглеждат риби в Бра д’ор лейк, хвалеха се с улова си на треска, херинга и скумрия.
Но най-много я очароваха миньорите. В Кейп Бритън имаше около три хиляди и петстотин миньори, които работеха в каменовъглените рудници в Линган, Принс и Фейлън. Лара много харесваше имената на мините — „Юбилей“, „Последен шанс“, „Черният диамант“, „Щастливата дама“…
Разговорите им за ежедневната работа я омайваха.
— Какво чувам за Майк?
— Истина е. Нещастникът слизал надолу с количка, когато една вагонетка изскочила от релсите и премазала крака му. Тоя негодник надзирателят казал, че сам си е виновен, защото не се отдръпнал достатъчно бързо и му духнал лампата.
Лара беше объркана.
— Какво значи това?
Един от миньорите й обясни:
— Това означава, че когато Майк отивал на работа, слизал надолу към галерията, в която копае, една вагонетка за въглища излязла от релсите и го блъснала.