Робърт Хайнлайн
Звездният звяр
ГЛАВА I
ДЕНЯТ НА ОСВОБОЖДЕНИЕТО
Глупи беше обзет от скука и изпитваше глад. Последното представляваше нормално състояние — създанията от вида на Глупи винаги с готовност похапнаха, дори ако току-що са яли до насита. Да скучае обаче не беше чак толкова обичайно и се случваше като пряко последствие от факта, че Джон Томас Стюарт, другарят на Глупи, съществото, с което общуваше най-много, не се мярна цял ден, явно предпочел да отиде някъде с приятелката си Бети.
Един следобед не е нищо — Глупи можеше да го изтърпи. Но той предчувствуваше какво ще стане и разбираше положението: Джон Томас порасна и навлезе във възраст, когато щеше да прекарва все повече и повече време с Бети или с други като нея, а все по-малко и по-малко време щеше да отделя за Глупи. После се очакваше да настъпи доста дълъг период, в който Джон Томас всъщност нямаше да отделя никакво време за Глупи, докато накрая не се появеше нов Джон Томас и не пораснеше достатъчно, та да се превърне на интересен другар в игрите.
Глупи знаеше от опит, че този цикъл е необходим и неизбежен, но въпреки това предстоящата перспектива изглеждаше убийствено скучна. Изпаднал в апатия, той взе да се тътри тромаво из задния двор на Стюартови, като търсеше какво да е — скакалец, червеношийка — нещо, на което си струва да спреш поглед. Известно време наблюдава един мравуняк. Насекомите сякаш сменяха местожителството си — част от тях в безкрайна верига мъкнеха в една посока малки бели зрънца, а останалите се изнизваха срещу им на път за нови зрънца. В това занимание Глупи уби половин час.
Умори се да гледа мравките и тръгна към къщата си. Крак номер седем попадна върху мравуняка и го стъпка, но този факт не стигна до съзнанието на Глупи. Жилището му, голямо колкото едва да се вмъкне в него, се намираше сред постройки с намаляващи се размери — най-малката, в другия край, можеше да послужи добре за кучешка колибка на някое чихуахуа1.
Пред бараката, където живееше, бяха струпани шест бали сено. Глупи измъкна оттам малко сено и лениво задъвка. Не посегна втори път, защото сметна, че е задигнал толкова, че да не се забележи. Иначе нищо не би го спряло да изяде целия куп — нищо освен мисълта, че Джон Томас жестоко ще го наругае, а дори може за седмица-две да престане да го чеше с градинското гребло. Редът в къщата задължаваше Глупи да не се възползува от друга храна, освен от естествената растителност, докато не му напълнят яслите. Обикновено Глупи се подчиняваше, понеже мразеше разногласията, а укорите го караха да се чувствува унизен.
При това сеното изобщо не го интересуваше. Снощи беше вечерял сено, днес пак щеше да яде сено на вечеря, утре също. Искаше му се нещо по-засищащо и по-пикантно. Полекичка се примъкна до ниската ограда, разделяща големия няколко акра заден двор от представителната градина на госпожа Стюарт, протегна врат над оградата и се взря с копнеж в розите. Оградата беше съвсем символична — бележеше границата, която не бива да преминава. Веднъж преди няколко години Глупи се прехвърли оттатък и опита розовите храсти… само ги опита наместо ордьовър, обаче госпожа Стюарт вдигна такъв шум, че и досега не му се искаше да си го спомня. Тази мисъл го накара да потрепери и Глупи бързо се дръпна от оградата.
Спомни си обаче едни розови храсти, които не принадлежат на госпожа Стюарт и следователно според Глупи бяха ничия собственост. Намираха се в градината на семейство Донахю, съседите от западната страна. Напоследък Глупи беше измислил начин, по който можеше да се стигне до тези „безстопанствени“ рози.
Около дома на Стюартови имаше бетонна стена, висока десет стъпки. Глупи никога не беше опитвал да се прекачи през нея, макар че тук-таме я бе оронил малко в горния край. На едно място оградата зад къщата се прекъсваше и оттам минаваше отточна тръба, водеща към чуждата собственост. Дупката беше препречена с масивна ограда от кръстосани дебели дъски, закрепени с изключително тежки болтове. Отвесните дъски бяха забити в основата на канавката и предприемачът уверяваше госпожа Стюарт, че такава преграда би спряла не само Глупи, но и стадо слонове, пък и всяко животно, което е твърде дебело, за да се провре между дъските.
Глупи знаеше, че предприемачът греши, но никой не го попита какво е мнението му, а той самият не го изложи. Джон Томас също не сподели мнението си, но, изглежда, подозираше каква е истината, защото изрично заповяда на Глуни да не събаря оградата.
Глупи не се възпротиви. Позволи си само да опита оградата, но явно бяха мазали дъските с отвратителна на вкус течност, така че престана да се занимава с тая работа.